Вятърът още си търка очите,

сякаш току-що е станал от сън.

Дълго и тихо е рошил тревите,

люшкал разцъфнали клони навън...

Облаци носил е леки, които

струпал в небето на син кръстопът...

А на момичета вдигал полите,

като птичета волни да полетят!

Този път Вятърът палав е мой!

Вижте го как коленичи смирено,

нежно раздипля косите ми той

и ме целува в очите зелени.

1980г., В.Търново

Из „Възлопис\"