(на Христо Ботев)

 

 

Ах, тая песен на Балкана

и лютата хайдушка рана,

не са ли оня чуден вик

на земен дух - могъщ, велик?

 

И ехото му през долища

до днешен ден що тъй насища

души за светло зажаднели,

сърца за порив закопнели.

 

И сводът със звезди омайни

и самодивите потайни,

помахвайки с криле във мрака,

кръжат и жалят за юнака.

 

И оня дух на Караджата

до днешен ден в нощта светлее,

и оня химн ехти и пее

и се превръща в край - начало

на нещо свято, що изгряло е

от жаждата на дух човешки ...

 

И днес гори оная мъка

на орис зла и на разлъка,

изплаканото свидно “мале” -

как син за майка родна жали.

 

И оня гняв могъщ кат скрия,

кънтящ в божествена стихия

- как считат свестните за луди,

о, кой, о, кой ще ни пробуди

надвесени над пропаст черна?

 

И днес нима пак облак тъмен

прихлупи ни по пътя стръмен;

позорно хулят ни на глас

без срам, безчинно и без свяст!

 

От подвизи днес няма помен,

тресе се луд светът огромен

от хищници, светци лъжливи,

от алчност, сласт и страсти

диви ...

 

И ти, поете, на скалите

- обветрен, гневен сред орлите

там, от Балкана - горд, надвесен,

кънтиш с оная бурна песен

за силната любов, омраза

и за духовната проказа,

с оная - святата молитва

душите ни със теб политват ...

 

 

Венец от клони сабя свива,

куршумен писък се извива

и твоята велика клетва

издига нравствената летва

не до Балкана,

над Балкана!

И цял народ, и “правий” Бог

дорде е свят, и стар и млад

на теб, войводо,

                       пей Осанна!!!

 

Донка Ботева