(на Христо Ботев)
Ах, тая песен на Балкана
и лютата хайдушка рана,
не са ли оня чуден вик
на земен дух - могъщ, велик?
И ехото му през долища
до днешен ден що тъй насища
души за светло зажаднели,
сърца за порив закопнели.
И сводът със звезди омайни
и самодивите потайни,
помахвайки с криле във мрака,
кръжат и жалят за юнака.
И оня дух на Караджата
до днешен ден в нощта светлее,
и оня химн ехти и пее
и се превръща в край - начало
на нещо свято, що изгряло е
от жаждата на дух човешки ...
И днес гори оная мъка
на орис зла и на разлъка,
изплаканото свидно “мале” -
как син за майка родна жали.
И оня гняв могъщ кат скрия,
кънтящ в божествена стихия
- как считат свестните за луди,
о, кой, о, кой ще ни пробуди
надвесени над пропаст черна?
И днес нима пак облак тъмен
прихлупи ни по пътя стръмен;
позорно хулят ни на глас
без срам, безчинно и без свяст!
От подвизи днес няма помен,
тресе се луд светът огромен
от хищници, светци лъжливи,
от алчност, сласт и страсти
диви ...
И ти, поете, на скалите
- обветрен, гневен сред орлите
там, от Балкана - горд, надвесен,
кънтиш с оная бурна песен
за силната любов, омраза
и за духовната проказа,
с оная - святата молитва
душите ни със теб политват ...
Венец от клони сабя свива,
куршумен писък се извива
и твоята велика клетва
издига нравствената летва
не до Балкана,
над Балкана!
И цял народ, и “правий” Бог
дорде е свят, и стар и млад
на теб, войводо,
пей Осанна!!!
Донка Ботева
Copyright © uFeel.me 2021