uFeel.me
Вход
Тополови листа
Автор: joysis,  March 10, 2015, 4:25 PM
прочити: 570

           Съзря я, когато тя прибираше дрехите си в шкафчето на съблекалнята в спортния център. Златистата й дълга коса се бе разстлала наоколо като пенлива река, в която слънцето е потопило трепетна четка. Беше отворил погрешно вратата. За миг остана неподвижен, но бързо се овладя и затвори. Виждаше я за първи път. Бе малко подранила. Все още не бяха дошли останалите...

           Владо работеше вечер като инструктор по народни танци от няколко години. А през деня снимаше с фотоапарата си – професионален Nicоn SLR. Съсредоточил се бе върху художествената, репортажната и спортната фотография като настоящ сътрудник на няколко местни - варненски и централни медии. Както обикновено той влезе в салона,  включвайки мимоходом осветлението. Доближи се до лаптопа и плъзна ръка по клавишите му, а въздухът се насити с онази носталгия, която винаги го обхващаше в протежение на „Притури се планината”...  Слушаше тази песен понякога преди тренировките. Замисли се...  Може би една друга планина -  на самотата  затрупваше  ежедневието му с тъга, принуждавайки го непрекъснато да бъде ангажиран.  Погледът му се зарея през прозореца, на чийто перваз бяха кацнали две врабчета, чирикащи в пълно разбирателство. „Удивителни са!” - възкликна в себе си той.

  Музиката внезапно сниши ръст под напора на нетърпеливите стъпки, придружени от звънки поздрави на прииждащата група от хора. Владо се запита, дали в рамките на  час всички те заедно не се  превръщаха в една огромна душа, която издишва грижите им от изминалия ден  още при първите съприкосновения с ритмичните извивки на хорото. Усмивките проточваха стебълца и разцъфтяваха на лицата им подобно бели маргарити. Някои от посетителите се отказваха след първите едно-две посещения, но на тяхно място бързо прииждаха други желаещи и младият мъж си даваше сметка, че не би могъл да запомни имената на  всички, освен тези на редовните. Но това не бе толкова важно. Знаеше, че поредната им сбирка ще протече по характерния приповдигнат начин, защото в протежение на нея пресъздаваха хармония.

***

  Времето на тренировката, както до сега неусетно отлетя. А след нея се разотидоха и посетителите. Владо направи същото. Бързаше да се прибере, защото по една от телевизиите предстоеше  излъчването на футболната среща между „Лудогорец” и „Реал Мадрид”. Не беше създал семейство въпреки, че бе навършил тридесет години и постепенно привикваше с натякванията на родителите си, нетърпеливи да имат внуци, че му е време  да се задоми. Всеки път, когато отиваше да ги види в изпадналата частичка от Рая, наречена Шабла той знаеше, че неминуемо ще разискват въпроса, но на този етап наистина не виждаше вариант за разрешението му. Независимо, че бе привлекателен брюнет, амбициозен, работлив и препълнен с идеи, които биха могли да го откроят и в безнадежден мрак, на пръв поглед той изглеждаше някак вглъбен, леко дистанциран, малко странен. Варна му бе предложила добри възможности да се реализира професионално, но в романтично отношение шумният град като, че ли бе опериран от онова, което се побираше в представите му. По-съществената част от причината да е сам обаче навярно се криеше  в обстоятелството, че Владо не се бе съвзел напълно от  раздялата с ученическата си любов, наречена Мира. След завършването на гимназията „неговото” момиче отиде да учи в Швейцария и повече не се обади...

 Учудващо и за него самия предаването  не успя напълно да го откъсне от препускащите подобно стадо белоопашати елени различни негови мисли. В тропота им отекваха множество въпроси. Онези, които го подтикваха да открива сходствата между човешката душа и околния свят. Очите му неволно спряха върху разпилените монети на масичката до леглото му. Взе една от тях, взирайки се в овалния й гръб. Наведе го мисълта, че всичко в живота си имаше своята друга страна, която не виждаш в началото, не поради факта, че е скрита, а защото си се фокусирал върху лицето й. Зачуди се дали гърбът не е всъщност по-важния. Пръстите му последваха очертанията на  родния герб, задържаха се известно време неподвижни, а после освободиха метала от съприкосновението си с него... Владо бе намерил, поредното доказателство, че не бива да отклонява поглед от пренебрегваното в своите фотографии. Несъзнателно в ума му изплува спомена за новата в танците, чиито коси наподобяваха недокосвана златна река  и това го накара да се усмихне... Не знаеше каква е обратната й страна. Оправи леглото си и се потопи в празнотата му. Задържан от изящното видение, което незнайно защо не искаше да се оттегли, след полунощ  все пак успя да заспи.

    ***

    Следващите няколко дни завъртяха Владо в циганското колело на разчетените в плътния му кръг ангажименти. А в началото на новата седмица през късния октомврийски следобед той отново се прибираше от снимки. Понеделниците и неделите му бяха по-спокойни в сравнение с останалите дни, защото тогава нямаше тренировки по танци. Вървеше видимо доволен, че днес засне в подходящ момент разклонението на една от пътеките в морската градина. Ценна находка бяха двамата минувачи с огромни чадъри в лявата отбивка от нея и беловласият старец, обграден от ято гълъби в дясната, който на път към близкия параклис не правеше опит да се прикрие от  превалялия за кратко дъжд... Гълъбите сега изпълваха цялото съзнание на младия мъж. Неоспорим факт бе, че Владо подчертаваше философската жилка в заснетото, улавяйки моментите, понесли мълчаливите писъци на времето.

           Есенното синеещо слънце изпусна ветрилото си от облаци, за да прегърне с освободените си ръце природата и Владо забави леко крачка. Преди да свие в пряката, отвеждаща до жилищния блок в ж. к.„Чайка”, където живееше златисто сияние привлече вниманието му. Пенливата светла река подскачаше с всяко движение на изплувалия фин силует. И изведнъж я разпозна. Трябваше да реши много бързо какво да направи... А в рамките на последвалата кратка минута  вече я бе застигнал и се чуваше да произнася: „Здравей!”. След рутинното им представяне  в залата не си бяха казали нищо повече. Знаеше, че името й е Ива, но не му бе известно друго за нея.

В първия момент, подобно  на него тя,  като че ли направи опит да си спомни нещо, а после се засмя, явно досещайки се кой я бе приближил. Белите перли на зъбите й се откриха в съвършената си подреденост.

Владо си помисли, че би искал да я снима в този миг, но не направи никакво движение, продължавайки да я наблюдава с възхищение.

Някак притеснено тя  отвърна на поздрава му, а после опита да му се извини:

-         Толкова съжалявам, че навярно няма да мога да посещавам редовно   сбирките по танци... Когато мога обаче ще го правя с удоволствие  –  отново  се усмихна.

На младия инструктор и фотограф логично му се прииска да  попита защо, ала продължавайки да я гледа хипнотизирано изрече на глас:

-          От теб би излязъл фантастичен модел, Ива, знаеш ли?  – и още в същия миг нещо в него го накара да се почувства ужасно глупаво.

Тя не му благодари нито показа, че придава значение на чутото, но не изглеждаше и притеснена... Просто продължи започнатия доста непредвидимо диалог в друга посока, зареяла поглед встрани:

-                      Удивява ме приликата между  нашето хоро и всички тези жилищни кооперации наоколо. При все това, се питам защо толкова плътно са спуснали щори прозорците на всяка от тях  за онова, което се случва  в другата? Сякаш кръпките с външна изолация са превързаните набързо и несполучливо душевни рани на хората – тя отметна немирния кичур от лицето си, за да се влее в ослепителната река при останалите.

-                       В това, което казваш съществува поезия  – замислено подчерта той. – Тъжно и правдоподобно е...  – беше го учудила.

-                        Едва ли е точно поезия, но понякога наистина се опитвам да пиша за тези неща в мерена реч. Всички ние притъпяваме бавно сетивата си, пренебрегвайки външни и вътрешни важни естетически  критерии, и продължаваме да търсим оправдание за красноречивата изява на произтичащото...  Заблудите ни са като пясъка - премрежват прозрачните стени на колбата-душа...

                Владо трепна от усетените наченки на вина, че е поставил най-нелепото начало на разговора им, който ужасно искаше да продължат. Последвалата го вълна на смущение бе непозната за него  предвид изобилстващите му контакти с нежния пол в работата. За първи път му се случваше нещо подобно. И уверен, че не греши извади фотоапарата си с днешния запаметен житейски ребус.

-         Искаш ли да погледнеш какво снимах днес? Това е ненадейния ми улов,  който смятам, че побира разковничето за справяне с проблема – гласът му прозвуча в бодра тоналност.

Тя се надвеси с любопитство и лазуритните й очи засияха след задълбочено вглеждане. Беше направила своя избор, когато внезапно остана без родители, в следствие на автомобилна злополука. Пътеката с гълъбите я бе спасила, отвеждайки я на правилното място. Изведнъж й се прииска да му разкаже за себе си... Говореше задъхано и на пресекулки, връщайки се към момента на ужасяващата вест за промяна в живота й, хванал я с безмилостните си  ръце за гърлото, който повтаряше хватката си с всички произтичащи последици.

          Владо я слушаше внимателно и видимо разстроен от чутото, продължавайки да върви  редом с нея, оставил я да излее насъбраното.

Желаеше от цялата си душа да може някак да спре пороя на сълзите й и да я утеши.  Мислите му  се взряха назад в годините и  той си спомни на глас:

-       Когато бях дете, баба ми понякога ми разказваше една притча, която твърди, че есента откъсва първо листата на тополите не само поради факта, че  тези дървета израстват от дъжда  над другите видове, но и защото имат устойчиви клони, с които посрещат ветровете... Тополовите листа са знаци, в които прозира Висш промисъл, че животът ни има повече смисъл, щом понасяйки трудностите докосваме ценни истини. Като тази, за умението на сълзата да моделира стремежите на душите в по-съвършени... – не беше забелязал колко се бяха отдалечили от кооперацията, в която живееше и където не се побираше представата му за собствен дом.    

На стъпки от кварталната аптека, тя неочаквано спря, а после направи същото и той.

-                     Бях тръгнала до тук – промълви Ива, опитвайки се да бъде спокойна.  Личният лекар ми препоръча ефикасен имуностимулатор, който мисля да купя. Челото й отново напомни угрижено небе.

-    О, не предполагах... Болна ли си? – попита разтревожено той, опасявайки се, че я увлече в разговор в много неподходящ момент.

-                     Не-е. За тригодишната Дария е. Страда от хронични бронхити, които понякога протичат с обструкции.

 -        Ти имаш дете?! – изглеждаше му толкова млада и невинна. – Семейна ли си? – тонът му зле прикриваше  разочарованието, което заплашваше да го разруши отвътре.

Погледът й се зарея далече от мястото, където бяха спрели. Подобно нежно залюлян хамак усмивката й плахо се завърна.

 Той не  разбра реакцията й затова без да изчака зададе следващия въпрос.

-                      Таткото ли се грижи за нея докато те няма? – предвиждаше отговора й  с ясното съзнание, че покрива на опиянението му  се  срутваше.  Явно се  налагаше да изтрезнее.

-                     Миналата Коледа си дадох сметка, че не искам отново да посрещна сама празника. Взех я от Дом „Майка и дете”   за уговорените съгласно провежданата кампания няколко  почивни дни. Оказа се наистина прекрасно момиченце и не съжалявам. Но след като я върнах, не е спирала да плаче и говори за мен – тя въздъхна.

-  Така ли? А после какво се случи?

 - Прозвъниха ми от канцеларията загрижени. Започнах  да я посещавам понякога. Тя е от малкото деца в дома без живи родители... Боя се, че на този етап не бих могла  да стана нейна майка, защото работя и уча „Туризъм” едновременно. А и няма на кого другиго да разчитам – погледна го безпомощно.

Владо ахна от изненада.

-                     Малката сега пак ли е при теб?  – несдържа любопитството си той.

-        О, не.  Това не е никак лесно да се уреди вече. Държавна агенция за закрила на детето  утежни изискванията си. Просто утре ще ходя до дома да я видя отново. Миналата седмица преболедува от поредния спастичен бронхит. Искам да й занеса  плодове и подсилващото имунитета сиропче.

 Замълчаха... Вятърът усукваше в спирали короните на дърветата, така както живота на всеки един от тях. Едновременно докосваше с хладна нишка страните им подобно изпитание и се заиграваше с косите им, сякаш се опитваше да получи поотделно близостта и на двамата.

 Първи Владо излезе от вцепенението. Прокарвайки бавно ръка по челото си, той произнесе почти шепнешком:

-         Браво на теб, Ива! Още колко... Колко изненади криеш се питам - благородството и смелостта й го бяха трогнали, изпълвайки го с респект. Искаше му се да й каже  още нещо, но просто  спря очи в нейните, а после погледът му потърси  небето. Слънцето междувременно бе поело към своите покои. Облаците някак логично  бяха разширили своите орбити и над тях прокапваше  дъжд сякаш ги благославяше.

 Той се приближи до нея, хвана малката й ръка и я притисна нежно в своята... Тя не я отдръпна...

          Напомняха две „тополови листа”, безвъзвратно „откъснати” от ветровала на подранилата им „есен”, които са летели достатъчно дълго сами,  за да се съберат днес и си предадат взаимно сила.

 

                                                                        Радостина Драгоева

 

 

 

 

Copyright © uFeel.me 2020