uFeel.me
Вход
Видения
Автор: prismehulnik,  January 31, 2017, 9:01 AM
прочити: 208
Полунощ е! 
Аз не виждам вече чашата.
И се вглеждам през стъклото,
в моя скрит живот.
Всичко се превръща във стъкло,
изпепелено от вибрация.
Гласове ме подлудяват,
сляни в общ поток.

Гласовете – те плющят като камшици.
Демоните вият и крещят.
Съвестта кръжи като граблива птица
и не мога да я заглуша.

Няма кратък път до мойто „утре”.
Няма и до вашето „отвъд”.
Всички ние вътрешно сме мъртви
или пък очакваме смъртта.

Полунощ е и луната бие
във очите със камбанен звън.
Демоните срещу нея също вият
и полетата горят.

***
Ето че картината се сменя:
Равнина и в нея път.
Пътят се разтегля до беззвездност
и се губи във степта.

В нея прокълнати бродят –
мършави и без лица,
лакоми и разкривени, грозни,
с кръв под пръстите и целите във кал –
гладни и безоки същества.

Опипом по пътя си напред
в пропастите вечно падат –
докато ги разкъсва мракът,
докато ги превзема адът,
трупове размазват се със рев.

Бавно и мъчително се теглят
нашите вериги от слепци –
без души и без надежда слепи
в пеплни безкрайни равнини.

Час по час загръща се луната
в своя тътнещ облачен воал.
Басово пулсира в нея мракът
и обесва сякаш целият ни свят.

***
Искам да изляза – да се махна.
Продължава колективният кошмар.
Изпълзявам от веригите и ставам.
Страх ме е!
Тишината се оглежда в тишина.

Нещо движи въздухът пред мене –
Чувствам, че се приближава нещо.
Аз не знам, но става много светло
И отварям свойте клепки.

След това зеници разширявам
да прегърна горната земя.
И лицето ми лъчите топли галят
и дъждът зачева слънчева дъга.

Меката трева ме обикаля
Дишам. И избива на сълзи.
Хвърлям се с необуздана радост –
Тичам.
После падам на тревата мека с вик.

***
Буреносните облаци носят дъжда във полетата.

Напрежение...

Напрежение в степите.

Гръм.
Дъжд.
Виденията отмаляват.
Тишината превръща се в сън.
Гласовете – във пясък...
и слягат се...

Светва светкавица.

Отварям очи.
А степта мълчи –
Степта е огряна и свежа.
Аз проглеждам
и е неизбежно –
виждам гърч и угаснали свещи.

В тревата – умрели от страх.
Стърчат вкочанени накриво
студени ръце и крака
на хора самоумъртвили се.

По пътя смирени пълзят
и чакат страха да ги свърши.
Покрили очи със ръка –
търкалят се други и пъшкат.

А пътят – обрасъл е той.
И чака степта да я вземеш.
А няма кой.
Няма кой!
Няма кой
да стане и да се огледа.

Във своя душевен затвор
лежи всеки свойта присъда.
И моят сън... Моята лудост
не е вече толкова луда...

Опитваш се да им покажеш
И някой от тях да събудиш,
но няма кой.
Няма кой!
Няма кой...
и всички вериги са глухи.

***
Слънцето беше изгряло,
когато напуснах леглото.
Чашата беше разлята
и много ми се говореше
с някого.

„Утрото” е крачка към „отвъд”.
Безкрайна е, безкрайна е Вселената.
А ние, извървели толкоз път,
сме глухи и сме слепи за надеждата.

Не е по-светла земята,
но пълна е, пълна е с хора,
способни очи да отворят,
способни с ръце да раздават...

Отворих очи. „Полунощ“ е!
Но в тази нощ няма да спя аз...
Виденията ме докосват –
Аз трябва да ги разказвам.

00:00 часа
6.02.2010г.
© Ивайло И. Радев

Copyright © uFeel.me 2020