uFeel.me
Вход
Преплетен есенен вятър
Автор: joysis,  February 14, 2019, 11:24 AM
прочити: 156

Кратка новела  

П р е п л e т е н  е с е н е н  в я т ъ р

                          На Ивелина Цветкова – една съзвучна душа!

                  Далиана

Тя отново се събуди. Клепачите ѝ потрепнаха подобно крилцата на светложълта калинка, спряла сред живите цветя в малката дневна. Крехкият фин силует изправи плавно гръб, сякаш допълвайки елемент от валса на преплетен есенен вятър. После някак притулено и в забързан каданс Далиана прекоси банята и разреса косите си в цвят на излъскан със слънчева вода и сол меден бакър. Блестящите вълни обграждаха характерния овал на прозрачно бялото ѝ лице, меко подчертавайки лешниковите очи, които наглед възприемаха света, но същевременно имаха способността да учудват другите с умението си да отпътуват оттук. Излъчваното смирение неволно се стремеше да докосне специфичното за икона изражение. Ала не!... Тя не осъзнаваше всичко това, което толкова добре я описваше. Беше наясно само с причините да търси топлината на матираната бледа хартия, където мастилените ѝ признания запълваха пунктирите на синусоида с изстрадани белези. Да си бард, който умее да музицира своите стихове, означаваше да съчувстваш на другите, да можеш да се приближиш до тях, да ги изследваш и разпознаеш, без да забравиш да разкриеш първо самия себе си.

 Далиана обичаше кратката си сутрешна обиколка из парка, преди да се заеме с ежедневните си разнообразни дейности. Налагаше се да се занимава допълнително с журналистика и реклама, защото трябваше да преживява от нещо, но ако бе възможно, щеше да се отдаде изцяло само на изкуството. Облечена в прасковен спортен екип, тя се спусна бързешком по познатата алея, опитвайки се да подреди задачите си. Усещаше подкожно тревата, с признанието за вечния кръговрат на живота. Считаше, че корените на дърветата са само един пример за необходима свързаност, тъй като кой друг освен опората им ни държи изправени. В птиците дишаше поредната ѝ мечта, в слънцето – някакъв неосъзнат стремеж, който тя искаше да опознае по-пълно понеже огненият овал закономерно не ѝ позволяваше да задържи дълго поглед в него...

„Защооо ли?!”,  проточи отново глас любопитното дете вътре в нея, което за пореден път стигна до заключението, че няма нищо по-ценно от това да не си придаваш никаква важност поради нещото, което правиш, дори и то да е незаменимо за другите.

 Тя спря и се загледа внимателно нагоре. Небето напомняше люлка, в която се люлееше свободно светлината. „Сиянието е достатъчно красноречиво”, продължи мислено и няколко новородени стиха  приближиха: Знам, слънцето не търси друго слънце, / а някого, в когото да засее / трошица от лъчите си безсънни, / че с хляб от обич после ще живее... Далиана не беше срещнала тази обич, независимо от познанствата, които имаше. Не искаше да си я представя, защото се страхуваше, че би отнела нещо от съвършенството ѝ. И предпочиташе живота да я изненада...

Младата госпожица притвори за миг очи, извади от джоба си все още топлата локумена кифла и разделяйки я на две равни половини, разсипа от едната трошици за рояка врабчета наоколо. Преглътна хапки заедно с тях, усмихна се вътрешно и увлечена в непрестанно прииждащи мисли на вдъхновение, тръгна обратно към своя дом.

***

Точно по това време, в мъгливата септемврийска утрин потъна сребристият силует на забързан да спази работното си време колоездач, който прошумявайки покрай Далиана, потопи възхитени очи в колорита на неволно разкрилата се пред него картина на съвършенство... С това един от най-често подценяваните принципи на дните, че същите могат да надничат през сърдечните пролуки, за да уловят спотаеното, също бе изпълнен.

 

Наемател по вечерно разписание

Той се прибра, както обичайно в квартирата си. Държеше малка стая под наем в Бургас, където си беше намерил работа като мениджър по продажбите в търговско-посредническа фирма. Не си приготвяше храна, защото привикна да вечеря навън. Нямаше постоянна връзка, въпреки че допреди време се  надяваше на такава. Постепенно  реши, че явно нито времето, нито заплатата му позволяваха да изпълни подобна своя мечта.

Тъъ... Дъъ... Небрежните провлачени стъпки притъпяваха причината за  полюшващите се малко отпуснати рамене. Навън отдавна властваше тягостен мрак, който бе проникнал навсякъде. Стремейки се да проясни поглед, Пламен пипнешком намери ключа за осветлението и след миг обиталището напомни контурите на разтворена морска черупка. Сините ириси изглеждаха леко замъглени от обичайно изпитото питие. Пепелно рус кичур сякаш нарочно предизвикваше раздразнението на мъжа поради обстоятелството, че се бе откъснал от останалите, стегнати в опашка. Той прибра изпадналия сноп коса, видимо отегчен от непрекъснато повтаряното действие, прокашля се дрезгаво, прокара пръсти през ниската остра брада и по навик включи телевизора, избирайки познатия музикален канал. Вниманието му почти примирено се концентрира във внезапно оживилия се екран. Самодивски лица с опушен грим пърхаха някак мравчено с клепки... Устни, надхвърляйки очертанията си, опитваха не особено успешно да изразят усмивка. Очите му сякаш търсеха нещо сред оскъдните облекла, разкриващи множество пъстроцветни татуси на изпилите горещ шоколад гъъъвкави тела. Той не можеше да види повече от това, което виждаше. Но не можеше и да го почувства с душата си. Същевременно не знаеше и как да си представи вече друго. Сетивата му, макар и не по негово желание, манипулативно бяха притъпявани от една измамно променила се  култура, впила ноктите си в чистия флаг на онова човешко съсловие, според което любовта трябва да бъде изстрадана цел, защото я осмислят изисквания и самозабрани... Несдържан мускул по лицето на Пламен болезнено трепна, а после мъжът си наложи да престрои мислите си в рутината на необходимостта от сън. Някак машинално заоправя леглото си. Няколко мига след това родопското вълнено одеяло, поемайки умората му, го потопи в познатата топла прегръдка.

Последните мисли, които споходиха наемателя бяха относно „нуждата от нов светлоотразител за колелото, без което губеше необходимия тонус и факта, че не бе платил сметките за изразходените ток и вода... И за наема... Да! Трябваше и това свое задължение  да изпълни. О, а хазяинът!... Той му звъня на мобилния съвсем скоро, с изискването да му плати кеш.”  Двамата не бяха се виждали след сключването на договора, защото Пламен бе предплатил четирите изминали месеца по банков път.

 

 Рекламно каре

Преваляваше дългият ден и докато следобедното слънце бързаше да зарови ореол в короните на околните липи, в мострената зала, свързана с офиса на складовата база за парфюмерия и козметика, на ул. „Приморска“ цареше динамика. Пламен проверяваше дневните стокови разписки, използвайки за целта работния си компютър. Обичайното оживление на дистрибуторите, които се отчитаха беше обяснимо поради лидерските позиции, които заемаше на пазара „Астон“ – фирма с дългогодишен опит и традиции. Продажбите ѝ реално изобилстваха на фона на конкуриращите се едни с други търговски фирми.

Шумолеше копирна хартия и клавиши набиваха крак, когато прозвуча кратък звън на входа и фин силует се прокрадна плахо през отворената врата. Настойчивата покана от страна на Иван, управител в търговското дружество, стана повод новодошлата да си проправи път към бюрото му. Разбирайки бързо, че иде реч за възможно рекламно каре в ежедневника, той потърси обичайната помощ на Пламен, чийто поглед любопитно се взираше в тях.

– Моля те, уточнете нещата и ги организирайте! – додаде кестенявият мъж с очила. Беше явно, че е претрупан от обработването на безкрайно получаваните входящи данни.

Пламен поздрави кратко и покани младата дама да седне на стола от срещуположната страна на бюрото му.

Тя почти не повдигна очи от папката, която държеше, издърпвайки от нея брой на вестник „Позвънете ни“, посочвайки възможната големина на карето върху отделните страници, съобразно цените.

Мениджърът по продажбите зададе няколко напълно безсмислени доуточняващи въпроса, видимо разсеян от нещо, което привлече допълнително вниманието му, освен нежния водопад на блестящата вълниста коса, наполовина прибрана с шнола. На левия ревер на сакото в пурпурно-лилаво разпозна значката на Вазовия писателски съюз. Някакси му се стори странно толкова млада госпожица („или може би не беше такава?!”) да бъде явен член на подобна организация... „А може би беше само почитател... Но тогава откъде би я имала?! Може би от някой свой близък?!...” Погледът му с учудване се взря в настойчиво сведените очи, когато те сякаш потърсиха някаква опора и политайки напред, се сблъскаха в неговите. „О, цветът на очите, които срещна, удивително съвпадаше с този на плътно шоколадово фрапе!...” Тези очи му напомняха някак „още нещо или не съвсем...” Но сега нямаше възможност и време да определи със сигурност точно какво. Подтискайки ненадейно усетената вътрешна искра, той обяви сухо критериите, според които потвърди рекламната позиция във вестника, усмихна се вяло и подаде ръка в знак, че са се договорили.

 

Домашен ванилов кейк и сок от рози

Младата рекламна агентка си тръгна видимо доволна от последния офис, който бе посетила по план. Беше обиколила близо десет фирми и всички, с изключение на една, поръчаха местенце в печатната медия, на която сътрудничеше. Утрешният ѝ ден също бе стройно предвиден и приключвайки предварително днешния, най-после можеше да открадне време да се отбие през своите удивителни баба и дядо. Те двамата бяха още едно потвърждение на мнението, че любовта винаги е била нужният двигател на времето и нравите.

Всъщност баба Калина и дядо Димитър се преместиха в Бургас от момента, когато синът и снаха им емигрираха в Германия. Трябваше да има някой, който да се грижи за четиринадесетгодишната им внучка, новоприета в гимназия с хуманитарна насоченост. Всички държаха момичето им да получи българско образование. С парите, които печелеха родителите на девойката, успяха да купят за целия период две гарсониери. Едното си жилище, придобито още в самото начало, даваха през цялото време на обучението ѝ под наем, за да има с какво да подпомагат, както подрастващата, така и  възрастните настойници. В другото, купено скоро, се настани продължителката на рода им, вече пристъпваща в зората на своя четвърт век, повдигайки духа на семейството с успешното си дипломиране като бакалавър по бизнескомуникации преди година. След демократичните промени и последвалата приватизация на кореборемонтния завод, където единствено бяха работили родителите, за съжаление все така нямаше с какво да си изкарват прехраната в родния край. Надяваха се поне като съберат необходимите точки за пенсия, да се върнат обратно в България, но все още имаше време дотогава.

 

***

Превърналата се в млада дама внучка завъртя ключа в ключалката на апартамента, където бе израснала, прекрачвайки прага широко усмихната. Антрето бързо бе огласено от развълнуваните ѝ възгласи, които се сляха с тези на домакините.

Баба Калина  прегърна внучката си силно през раменете, спря за миг, погледна я изпитателно и видимо поуспокоена, я затегли гостоприемно към дневната. Следвайки ги, дядо Димитър им смигна и тримата заедно седнаха около кръглата спретната маса. Ухаеше неустоимо на топъл ванилов кейк. А отвореният капак на фурната изпълваше с приятна топлина уютното пространство. На една от стените, боядисани в екрю, имаше обща снимка от Кръщението на новопристигналата, на което присъстваха всички. Беше очевидно, че бебето се удивяваше от ритуала. Баба Калина и дядо Димитър имаха особени заслуги, за да се пристъпи към тайнството. Разбира се, младата госпожица знаеше това от техните разкази за осъщественото радостно събитие. Знаеше още от тях, че къщата им на село някога е била огласена от работници и разбира се, от двете деца, които имат. За жалост другият им син така и не се бе задомил, но затова пък бе известен оператор в столицата. Виждаха се някога по празници, когато той се прибираше да ги види, а за Димитровден бе просто задължително. Тогава родителите ѝ правеха всичко възможно да ползват годишните си отпуски и също си идваха. Тази година оставаше още съвсем малко време до този момент. Всички брояха дните, когато отново щяха да се съберат заедно под един покрив.

Баба Калина започна с обичайните си въпроси дали внучката им обръща достатъчно внимание на храненето и необходимостта от почивка, а после чевръсто разряза пухкавия ароматен кейк и сервира по парче на трима им.

– Колко е хубаво, че успяваш да ни навестяваш често, рожбо! Добре, че те имаме с дядо ти... Кажи сега, какво да ти налея за пиене? – продължи импулсивно. – Сокът, който приготвяме с дядо ти от рози, или от бъз?

– Разбира се, че от рози, бабче! – обонянието на момичето извика познатата жажда. Нямаше по-благодатно питие от розовия сок! – Имам новина. Подадох документите си за придобиване на магистърска степен. Обучението е нещо междинно между редовното и задочното, защото ще се провежда в почивните дни, и сега очаквам класирането.

Възрастният мъж, който не откъсваше очи от внучката си, изведнъж се оживи повече, засуквайки мустаци с треперещи от вълнение пръсти.

Значи си взела решение да продължиш образованието си. Браво, браво, пиле шарено! Я, да чуем сега какво ще специализираш? – нямаше търпение да научи той.

– Реших да бъде „Културология“, но тази специалност е приоритет само на Софийския университет и щом всичко се уреди, ще се наложи доста често да пътувам за  занятията и изпитите. Направих изчисления, че ще се вместя в бюджета, ако не харча безразсъдно. Все пак имам привилегията, че не пуша.

– Младостта преодолява трудностите... Сигурен съм! Само дето не можем да ти помагаме точно колкото ни се иска, на тия години вече, но добре, че още сме на крака и не ни трябва много – не спираше да разсъждава възрастният човек.

За Дали моралната подкрепа бе напълно достатъчна и не желаеше повече. Тя бе истински горда от факта, че дядо ѝ бе взел участие във Втората световна война. Имаше няколко медала оттогава, които двете с баба ѝ лъскаха понякога, окачвайки ги после на сърменото правоъгълно пано над писалището в дома им, защото дядо Димитър, в пристъпи на някаква необяснима скромност, не ги носеше на ревера си като другите ветерани, както напълно естествено се предполагаше.

– Съобщи ли на майка си и баща си, че продължаваш да учиш? – не сдържа вълнението си баба Калина?

– Все още не. Искам първо да се убедя в резултатите. – Погледът ѝ спря на  снимката над лавицата с книги от сватбата на родителите ѝ. Наистина ужасно ѝ липсваха. „Толкова красиви и млади...”, помисли. „А дали ми е писана изобщо любов и на мен?!” – лицето ѝ придоби носталгично, леко подтиснато изражение. Незнайно откъде, в съзнанието ѝ изникна фрагмент от предпоследната фирма, която по график посети днес, предлагайки рекламно място във вестника. Сътрудникът, когото едва погледна и в чиито очи се сблъска, опитвайки да се справи с присъщата си притеснителност, бяха като тези на баща ѝ – наситено игликовосини, в тях имаше някакво пространство... Тя сякаш бе потънала за миг в простора им, а после се отдръпна от предадения преплетен есенен вятър...

 „Поддавам се на неочаквани и странни внушения”,  продължи наум и някак рязко чу собствения си глас да обявява задоволството от любимия домашен ванилов кейк и сока от рози, с благодарност към  хората, на които дължеше  почти всичко.

 Закономерно и напълно естествено продължението на събирането у дома им остави своите знаци. Младите ръце на хубавата Далиана поеха от големия шкаф на секцията първата китара, превърнала се в учителка и сестра за нея през годините, в които беше сама, докато тя наложително бързо израстваше и се променяше... Китарата, с чиято помощ изливаше стиховете, които пишеше от дете, постигайки успехи още от ранните си училищни години. Китарата, с чието застъпничество и след множество публикации, отличия и активно творческо присъствие на сцена бе приета толкова рано в редиците на Съюза на българските писатели.

Проплакаха струни. Таванът над тях магически пропусна небесната същност. Гласът на Далиана първоначално тихо прекоси стаята, после постепенно се извиси  нагоре, увлече след себе си гласовете на баба Калина и дядо Димитър и тримата заедно запяха една от обичаните си песни, които открай време ги свързваха.

 

 

Кафе „Дар“

В късния неделен следобед на последната седмица от септември Пламен допиваше леко поизстиналото си капучино в кафе „Дар“. Малкото заведение в стил барок заемаше приземния етаж на жилищна кооперация в бургаския широк център, в близост до две галерии и едно от най-авторитетните издателства, и събираше предимно творческия елит на града. Мениджърът по продажби,  наел квартирата си три етажа над въпросното кафе, се бе разположил в най-отдалеченото от бара сепаре, прехвърляйки страниците на новоиздадения алманах с разкази и есета на морска тематика, сред които бе и негова творба. Сборникът бе издаден със съдействието на моряшкия съюз, в който членуваше братовчед му, действащ втори капитан на пътнически кораб. Всъщност Пламен не се занимаваше сериозно с писане и определяше себе си повече като лаик, но предан на маринистиката, току написваше нещо новичко в този стил, което своевременно публикуваше в сайтове за съвременна художествена литература. Осъзнал, че предложението на неговия близък да участва с подходящ разказ в настоящата книжка го бе зарадвало истински с осъществените приятни минути в четене, той се надяваше и на интересни бъдни контакти по повод предстоящата официална премиера на изданието. 

Мъжът отметна премрежващия досаден кичур коса с характерния за него малко припрян жест. Преценявайки, че времето необичайно бързо е напреднало, затвори четивото си и впи очи в тесния коридор, откъдето трябваше да пристигне хазяинът. Беше се чул с него, обявявайки си среща, веднага след като отдели необходимите пари, както предварително се бяха разбрали и сега очакваше появата на познатия силует.

 Настана някакво движение в кафето и Пламен за миг се изправи, притеснен да не би да пропусне уговорката им, в случай че хазяинът е пристигнал по-рано. Не видя предполагаемата осанка и отново седна. Когато за пореден път се взря с нетърпение в циферблата на ръчния си часовник, установи, че остават не повече от пет минути до уговорения час.

Точно в този момент телефонът в джоба на сакото му прозвъня. „Кой ли не може без мен точно сега?!”, се запита, докато бързаше да отговори. Вслушан в отсрещния глас, постепенно разпозна този на хазяина си. Оказваше се, че няма да може да дойде на срещата им поради „дребни обстоятелства, свързани с леки болежки“, както се изрази. Много съжаляваше за създаденото неудобство.

Последва кратко мълчание и от двете страни. Задълженият тъкмо възнамеряваше да отвърне успокоително, че не вижда никакъв сериозен проблем  в преместването на ангажимента си за друг ден и по-удобно място, когато наемодателят  изведнъж заяви добре обмисления си вариант на решението му. А то бе следното: трябваше само, вместо него, да получи наема младата му родственица Далиана Димитрова, представяйки необходимото за тази цел пълномощно. Разбира се, същата щяла да прозвъни на Пламен всеки миг, веднага щом пристигне в „Дар“, за да се разпознаят.

 

***

Няколко минути по-късно Далиана вече прибираше уговорената сума в портфейла си и подтискайки внезапно връхлетелия я преплетен есенен вятър, благодареше на Пламен, пред когото напълно реално се разгръщаше познатата картина с ангелоликото видение от парка, докато онази сутрин обичайно караше велосипеда си преди работа... Видение, което неоспоримо се припокриваше с образа на рекламната агентка от вестник „Позвънете ни”, посетила преди седмица „Астон“... И което сега отново бе пред него, донасяйки му златния прашец на своята загадъчност...

          Радостина Драгоева *  Октомври 2018 г.

 

 

 

 

 

Copyright © uFeel.me 2020