Застанал леко на една страна,
позирайки с красивия си профил,
усмивка притаена зад замъглени очила,
и прави се, че пише нова строфа,
а те, звездите, му говорят,
луната през прозореца наднича
и му диктува, и му срича,
а истината в чашата с уиски
внимава да не я разплиска;

на косъм висналото огледало
напукано, във него се оглежда -
приятелски намига му под вежди:
и двамата делят една съдба -
да отразяват с'себе си света.

А пепелника? Как без него -
където има чаша и поет,
звезди, нащърбена луна,
да не забравим вазата
с увехнали цветя,
обгърнати в дима;

последни щрихи,
и картината заспа...