Облякох нова рокля в най-мрачния си ден
и тръгнах без чадър, от сивото пленена.
Небето с гняв изсипа дъжда си върху мен,
гневът му се загнезди в душата ми студена.

В най-смачканата гънка на моето плисе,
треперещ от студа, притихна кротко здрача.
Усещах как ме гали с треперещи ръце
и чака вместо него от мъка да заплача.

И потопен във мрака, разцепи се светът,
наряза на парчета роклята ми пъстроока.
Потече като ручей в очите ми градът,
в разкъсаните гънки потъна надълбоко.

Последната ти капка разнищена любов
в плисето ми две нови улейчета сложи...
Какво от туй, че вече животът ми е нов,
плисе от тъжни гънки е втората ми кожа.