Родих се в дядовата кръчма

ей тъй направо на тезгяха.

Не исках! И така се дърпах...

За добре дошъл – ме изплющяха!

 

 Изкъпаха ме във червено вино.

Отрязаха и пъпната ми връв!

Дезинфекцираха я с ракия.

А  аз възторжено ревях!

 

Живота ме приветстваше естествен,

от мили хора обграден.

Накрая в пелените ме повиха,

от първото си мляко насладен

 

А  в мазата, като младо вино

кипяли мойте бъднини!

Орисниците хвърляли в него

ту малко сладост,  ту мъничко пелин.

 

Кога израснах –  тъй и не усетих.

Кипящ! И  като ракия бистър, благ.

Така живота ми препусна,

ту радост носех – ту облак тъмен бях.

 

Ту в жежка кротост, или в пенливи рими

но, дезинфекциран се опазих чист.

Знам, какво ще кажете мнозина

вий, с които даже снощи пих!

 

Но тъй е с правилата на живота,

приятели за масата ти бол,

но виното развърже ли езика,

отвътре лъсваш и оставаш гол!

 

Сега я няма дядовата кръчма.

Дори и обръчи от бъчви няма.

Любима, - глътка с теб отпивам

от обичта която ни остана.