uFeel.me
Вход
Deathly jorney - част 3 "Посвещението"
Автор: Aries,  January 18, 2020, 4:16 PM
прочити: 55
     Светът, в който се пренесохме не беше нищо, което познавах, което бях виждала до сега. Скелетоподобният кон прескочи в един дълъг, почти несвършващ скок през нещо като портал от виещи се сенки. Бяха прозрачни, наситено лилави и сякаш се протягаха към нас да ни задържат, Смърт обаче не им позволи, пришпори коня си и усетих силен трус, когато копитата му удариха в твърда земя.
     Оглеждах се смаяна и едновременно уплашена, докато се носехме в тръст през тази посивяла от липсата на живот земя. Дърветата бяха с изсъхнали стебла, които се надвесваха над нас като кокалести пръсти, небето беше сиво, дори пиле не прехвръкваше. Гарванът изграчи някъде над главите ни, ехото отекна надалеч и не се върна, нямаше в какво да се отрази.
     Под копитата на коня се вдигаха малки облачета прах, преди да напреднем и малки издатини да се откроят по покритата с прах земя. Първо помислих, че са камъни, но когато приближихме можех да видя все още разлагащи се трупове на същества с непознат произход. Очите им се взираха празно в нас, устите им бяха отворени за да се видят изпочупените им зъби, приличаха на хора. Потръпнах и отвърнах очи, само за да срещна жълтото око на колана на жътваря, което се взираше в мен.
- Какво е това място? – осмелих се да попитам.
Той не отговори веднага, двете коси, закачени от двете страни на препаската му подрънкваха заплашително на всяко тропване на копитата на коня, навлязохме в облак мъгла, зловонна и гъста като материално присъствие.
- Един от паралелните светове – най- сетне проговори Конникът, потупа коня по врата и той забави ход.
- Защо всичко е мъртво? Какво е станало?
Безплътният жребец рязко спря и Смърт се извърна и се огледа, ръката му се стрелна към една от косите, очите му опасно обходиха противният пейзаж. Нямаше нужда  да ми казва да си мълча, притаих дъх и зачаках да ми позволи да говоря.
     Малко по малко той свали гарда и се извъртя на седлото с такава сила, че призрачният мустанг се помести, и по заповед на господаря си отново пое през унищожената земя.
     Нямаше път, дори пътечка, пред и около нас беше само мъгла, черни стволове на дървета, които стърчаха като надгробни камъни насред нищото, и трупове, още и още трупове.
- Аз – каза ми той. – Избих ги.
- Избил си всички? – ахнах. – Защо?
- Това ми е работата – остро отвърна Конника. – Убивам разни неща.
А сетне се извърна назад към мен и добави:
- Те бяха заплаха за Равновесието. Аз и братята ми сме дали обет да служим на този баланс между световете. Ако едните вземат превес, балансът ще бъде нарушен, ще започнат да измират хора, ангели, демони, ще настъпи война.
- Мислех, че работата ти е да прибираш душите – казах тихо.
Все още се държах за коланът от кафява кожа, и ми идваше да се пусна, бях потресена и ужасена. Стиснах очи, когато нечии кости изхрущяха под копитата на коня.
     Нима този… Този войн, не зачиташе нищо между живота и смъртта, за него нямаше нищо свято? Не знаех произхода му, нито как да го наричам. Не знаех на какво се бях съгласила а той ми каза, че път обратно няма.
- Искам да знам някои неща – казах, в далечината от сенките започна да се избистря силует на нещо като планина или скали. – Щом съм тук, искам да ми кажеш какво става, на къде сме тръгнали, и каква е цялата ти работа в това.
Смърт се обърна и черната му коса се заметна, сепнах се и отдръпнах ръцете си.
- Искаш твърде много, човеко.
- Може и така да е – преглътнах свиването в гърлото си, сърцето ми биеше в неравномерен ритъм. – Но се съгласих да дойда с теб. Няма да продължа нататък, ако не ми дадеш отговори.
 
     Добре, признавам, бяха идиот и самоубиец. Дори да не беше Смъртта, онзи, който прекъсваше живота и бе погубил цели светове, като този, през който яздехме, той беше толкова огромен в сравнение с мен, че само идиот би му поставил ултиматум. Веднага съжалих за думите си.
За моя изненада обаче той въздъхна подразнено, което прозвуча по- скоро като ръмжене, отби коня и ми подаде ръка, за да ме свали.
- Добре – каза ми. – Но после продължаваме. И никакво губене на време повече.
- Съгласна съм.
 
 
 
     Стояхме на един чист от трупове участък, конят риеше с копита малко по- нататък, гарванът подразнено кръжеше над останките заради липсата на нещо за ядене, кълвеше костите и прехвръкваше от труп на труп. Потреперих.
- Чакам въпросите ти – подкани ме Смърт, и аз вдигнах очи към него.
     Как можех да опиша това, което виждах? Кожата по неестествено огромното му тяло бе сивосиня, дори без призрачната светлина от този мъртъв свят. Всяко нещо около Конника можеше да накара и най- смелият човек да потрепери, около него витаеше нещо тъмно и древно, вероятно по- старо от целият човешки род. Присъствието му беше необяснимо, червеното в тези очи, маската, която приличаше на череп без уста, страховитите коси на кръста му и всички неща по бронята му… Той дори нямаше броня, само препаската с черепа, лека покривна черна броня на краката и огромните си ботуши. Съмнявах се, че нещо изобщо можеше да го нарани.
- Какво си ти? – зададох най- близкият до ума въпрос.
Жътваря наклони глава, гледаше ме без да мига, което ми прозвуча като заплаха.
- Аз съм нефилим, първороден, последният останал от тях. Братята и сестра ми са много по- млади от мен, по- уязвими и по- неопитни. Силата им има лимит, живота им също.
- Искаш да кажеш, че твоите нямат? – осмелих се да попитам.
- Не съм казал такова нещо. Но в сравнение с тях, да, все едно съм безсмъртен.
- Нефилим е син, роден от връзката между човеци и ангели – започнах бавно.
- Ангели и демони – прекъсна ме той.
- Но в Библията пише…
- Във вашата Библия пише много малко за нас, както и навсякъде другаде. Падналите ангели се наричат демони. От моят вид останахме четирима.
- Какво стана с другите? – преместих тежестта от левия на десния си крак.
- Избих ги.
- Избил си братята си?! – ахнах. Но защо?
- Опитаха се да превземат Рая при предишният апокалипсис. Раят е отреден на човека.
Стоях с отворена уста, не знаех какво да кажа. Тпй да не би току що да каза "предишен апокалипис"?
- Свършихме ли? Дори не сме в началото на пътя си.
- Не – спрях го, той нетърпеливо тръсна глава. – От къде идваш и защо ти изпълняваш тази работа, кой решава тези неща?
Смърт изпръхтя зад маската.
- Създателят, Сътворението… Знам ли. Това правя откакто съм жив.
- А това е…? – подканих го.
- Много преди ти и твоята Земя да са били създадени – отвърна ми Смърт.
Стоях вцепенена и се опитвах да осмисля чутото. Боже, в какво се бях набъркала?
- А аз? – попитах след малко. – Каква е моята роля във всичко това? Какъв е този амулет, какво прави?
     За първи път усетих, че може би бях прекалила с въпросите си. Нещо в последният подразни Смърт, дори повече от този за произходът му.
- Всеки един от нас има роля в Сътворението – заговори, ниско и заплашително. – Не мога да кажа каква точно е твоята, нито до къде ще изпълниш задачата си. Имало е причина амулетът да е у теб, това значи нещо.
Мълчах.
- Свършихме ли?
- Само още едно нещо – реших, че щом до сега не ме беше убил, нямаше да го направи и след последния ми въпрос. – Тази маска, която носиш…
- Случва се така, че за много от съществата, които срещам, лицето ми е последното нещо, което виждат. Предпочитам да го крия от тях, те вече знаят кой съм и защо съм там.
- Разбирам – промълвих.
- Единици са останалите живи, които са ме виждали без маската, онези, на които вярвам с живота си.
     След този ни разговор се качихме обратно на коня, който разбрах, че се казваше Отчаяние, и продължихме през мъртвата земя.
- Знам, че въпросите ми се изчерпаха – казах - но къде отиваме?
- Щом реши да се набъркаш в това, ще трябва да научиш няколко неща – чух го да отговаря някъде над главата ми. – Това ще бъде посвещението ти.
- Посвещение? – повторих.
- Ти си смъртна, ще ти отнеме години да попиеш от магията на световете, през които минаваме, да научиш дори част от тайните, които крият. Ще се опитам да ускоря този процес.
- Добре – съгласих се. Не звучеше толкова зле.
- Трябва обаче да знаеш, че може и да не го преживееш.
Кръвта ми буквално изстина във вените ми.
- Има души, които не могат да понесат тази тежест.
Бях започнала да треперя. Щях да попитам защо ме взе със себе си ако е знаел, но той вече ме предупреди, че няма връщане назад. Вероятно бях глупачка да мисля, че щях да дойда тук, да се порадвам на пейзажа и да се върна вкъщи като спасител на света. Вероятно бях глупачка да вярвам, че замесвайки се със Смъртта се съгласявах с нещо лесно и просто.
- Ако това… Ако това стане – заговорих пак – ако не оцелея… Ще се погрижиш ли душата ми да продължи и да намери пътят си?
Гърдите ме изболяха отляво, докато го казвах.
- Да – отвърна той. – Имаш думата ми.
 
     Пояздихме още, Отчаяние не даваше вид да изпитва умора, препускаше и препускаше по липсващият път през осеяните с трупове земи, а гарванът летеше отпред и му показваше пътя. Накрая стигнахме до черен празен кръг, който можеше да ни глътне заедно с коня, просто плуваше във въздуха и когато приближихме, онези синьо – лилави пламъци, сенки или каквото бяха, започнаха да се кълбят около него. Разнесе се шепот като повей, изпитах страх, това беше друг портал.
Прах се сниши и кацна на рамото на Смърт, вкопчвайки нокти в бледата му плът. Смърт изръмжа, но остави птицата там и леко приведе глава напред, сякаш порталът нямаше да го пропусне и той смяташе да го разбие с глава.
- Дръж се – каза за кой ли път. – Този не е от лесните, не пропуска всеки.
- Готова съм – прошепнах, стиснала с ръце коланът от кости с всичка сила.
Смърт заби пета в корема на коня и той се засили, скочи и в следващият момент ме обхвана безтегловност.
    
     Не знаех как да опиша чувството. Все още стисках кожените ремъци, или поне така ми се струваше. Спрях да усещам каквото и да било, сякаш бях излязла от тялото си. Наоколо беше само мрак, ако се изключеха лилавите танцуващи сенки. Имах чувството, че ми нашепват, че ме гледат, дори да нямаха очи. Запитах се кои ли бяха, мъртъвци или такива, които никога не се бяха родили? Дали жътварят ги беше посякъл, или бяха загинали от естествена смърт? Хора ли бяха?
     Вече не чувствах студ или жега, нямаше миризма на посечена плът, дори седлото на чудовищният кон беше изчезнало. Къде се намирах? Какво щеше да се случи с мен?
     Още докато си задавах тези въпроси, усетих силен вятър в лицето си, дори да бях скрита зад гърба на Конника, заслепи ме светлина и подскочих на мястото си, когато копитата на Отчаяние изтрополиха от другата страна на портала. Това ме хвана неподготвена и се блъснах в гърба на ездача му с такава сила, че зъбите ми се разкървавиха. Веднага си помислих, че може би го беше заболяло, преди да видя прешлените на гръбначния стълб, които излизаха направо над мускулите му в страховита редица, синьо-лилави на фона на сивата му плът.
     Не ми остана време да се оглеждам къде бяхме, Смърт извъртя коня и ми помогна да сляза, явно чак сега забеляза, че ми течеше кръв. Изръмжах ниско и се изплюх на земята, болеше.
 - Съжалявам – изломотих. – Трябваше да се държа по- здраво.
Той ме гледаше смръщен няколко секунди, след това свали една кръгла зелена стъкленица от колана си, която сякаш бе отскубнал от нечия мъртва ръка, цялата бе обрамчена с кости като мрежа. Той измъкна тапата, която също представляваше кост, и я поднесе към мен. Понечих да я надигна, той ме спря.
- Не го пиеш, освен ако не искаш да свършиш със стопени вътрешности.
Погледнах го втрещено.
- Натопи пръста си и го прокарай по челюстта.
Изпитах голяма доза съмнение. Щом можеше да стопи червата ми, защо не и пръстите ми?
     Болката обаче беше твърде силна за да размишлявам дълго. Може би бях си избила зъб, или дори пукнала челюстта си, лицето ми отичаше а устата ми продължаваше да се пълни с кръв. За това протегнах ръка и мушнах показалеца и средния си пръст в кръглата бутилка.
     Не беше най- приятното чувство, трябваше да призная, течността вътре не стопи пръстите ми, но беше някак плътна и същевременно лека. И имах усещането, че сама се движеше, сякаш беше жива.
Поднесох ръката си към изтръпващата си челюст и внимателно я допрях, надявах се поне да спре да боли, каквото и да беше ярко зеленото нещо, с което се намазах.
     Тъкмо щях да се престраша да докосна с език пулсиращите си венци когато осъзнах, че вече нямаше болка. Нямаше оток, нямаше кръв. Отворих уста смаяно и си позволих да докосна с ръка челюстта си.
- Как го направи? – почти изскимтях.
- Това е най- силната отвара, позната в нашия свят. Може да лекува почти всичко. Физическо – допълни. За нещо такова не беше нужно много.
- Благодаря – рекох, все още шокирана. – Значи всичко е наред? – вдигнах очи към него. – Преминах изпитанието!
Усмихвах се, да, това на лицето ми беше усмивка. Тази в червените му очи обаче накара моята да изстине.
- Това не беше изпитание, човеко. Просто преминахме портала. Още дори не сме близо.
- Мамка му – прошепнах, изправих се и тръгнах след него.
 
 
     Това място приличаше много повече на Земята, отколкото предишното. Имаше растения и дървета, дори да бяха много различни от познатите ми. Бяха огромни, наистина огромни, ние на практика се движехме между корените им, плъзнали по земата. Короните им бяха толкова  високо, че се губеха, виждах само сенките им, а покрай стеблата вървяхме минути, понякога петнайсет, понякога повече, докато ги заобиколим.
     Имаше и някакви тукашни обитатели, птици с кресливи гласове и странно ръбати глави, които ни следяха докато минавахме. Тук таме прелиташе някоя бръмчаща твар, по растенията които ме достигаха по ръст имаше подобен на памук мъх, предполагах дело на някакви насекоми.
     Вървяхме още, пеша, без коня, от някъде се чуваше ромоленето на поток, въздухът беше чист и аз се дивях на тази нова непозната форма на живот. Хоризонтът добиваше синкав оттенък в далечината, имаше дори перести жълти цветя с проточени встрани израстъци на стеблата. Наведох се да ги огледам.
- Не те съветвам – рече Смърт, както беше с гръб към мен. Как го правеше?
- Защо? – попитах, и на инат посегнах към жълтият цвят.
     За някакви си части от секундата растението разтвори тичинките си, и от тях изпълзя нещо с много очи, крака и челюсти. Инстинктивно се дръпнах назад, нямах време дори да изпищя, когато то се стрелна към мен.
В този момент острието на косата се намери пред лицето ми, отне ми няколко секунди да осъзная, че беше отсякла стеблото на растението, и хищните му челюсти останаха да кървят зеленикав сок в краката ми.
- Пак заповядай – Смърт свали оръжието си и го върна обратно на колана си.
- Какво беше това?! – изстенах прегракнало.
- Това място се нарича Долината на смъртта. Всичко, което виждаш е смъртоносно, от насекомите, до растенията и животните. Не те нападат само защото си с мен. Съветвам те повече да не изследваш обитателите.
- Ама това беше просто цвете – изпротестирах немощно и побързах да застана колкото се може по- близо до Конника.
- Поглъщаща смърт – осведоми ме той. – Оплита те във филизите си и прониква през трахеята, разкъсва те отвътре.
- Чакай ме – изплаках и заситних след него. Вече не смеех да се обърна дори за да се огледам.
 
     Отвратително, мислех си, докато се взирах в последователно местещите се огромни ботуши пред мен. На Земята също имахме разни гадости, но това беше върха.
 Гледах кожените здрави и изглеждащи захабени подметки, които  почти се покриваха от вече накъсано на места лилаво покривало, като на препаската му. Завършваха с комплект кости, стегнали плътно подбедрицата. Да, беше зловещо да наблюдаваш останки, превърнали се в нечия броня. Започнах да съжалявам, че бях дошла тук когато си спомних, че ми предстои изпитание, и с този си начин на мислене щях да се проваля и да умра. Не исках да умирам. А и пред мен се бяха разкрили изумително много и нови алтернативи на измерения, за които не бях и сънувала. Това, което си мислех, че знам за живота се оказа една нищожна, направо несъществуваща частица от всичко, което на практика беше там отвън.
 
     За щастие смъртоносната гора скоро приключи, и излязохме на чист път под открито небе. Явно тук имаше и други мислещи същества, земята беше утъпкана, покрита с ронливи скали. Нямаше толкова растителност, колкото сиви камъни. Право и само напред се виждаше планина, или по- скоро висок хълм, нямаше други пътища и предположих, че трябваше да поемем по този.
- Бил си тук и преди, предполагам – казах по едно време, защото мълчанието беше започнало да става тягостно, поне за мен.
- Наложи ми се – отвърна Смърт. – Преди няколко столетия.
- Нещо променило ли се е?
- Да, последният път не водех нещо дребно и устато с мен – отвърна той, и аз се стъписах. И се подразних.
Смятах да отговоря но реших, че ще е все едно, за това замълчах.

     Вървяхме, вървяхме и вървяхме. Тежките ботуши на Смърт оставяха ясно различими следи в прахулякът по земята, моите едва се открояваха. Помислих си, че поне тук земята не гореше, запитах се как ли беше семейството ми и дали червеният войн, който беше нарекъл брат, щеше наистина да ги опази.
     Естествено, че ми се искаше да разпитвам, да ровичкам, да го накарам да ми даде общание, че когато отново се видех с тях, те щяха да са добре. Не посмях. Да оспоря думата на една от най- древните сили, да поставя под въпрос самото му съществуване, та ние бяхме само смъртни, какво право имахме на това?
     Увесих нос, докато го следвах през долината, вървях по този път към края си, той беше казал, че нямаше да се върна. Това ме порази чак сега, като закъсняла реакция на неизбежна ситуация. Никога повече нямаше да видя родителите си, домът си, който изгоря пред очите ми, познатите си… Нямаше да имам шанса да създам деца и семейство, да живея отново, както някога. Осъзнавах, че Апокалипсисът бе настъпил, че сега на Земята хората измираха, но поне бяха заедно, при нещо, което познават.
     Една сълза се отрони от очите ми и падна в прахта. Ненадейно от това място изникна хилаво зелено стебло, уви се около себе си, но не изкласи, потрепери, сви се и изсъхна. Гледах слисана.
Нима този свят отразяваше чувствата на обитателите си?
     Вдигнах очи разсеяна и го гледах как продължава да върви, леко приведен напред, чудовищните му размери можеха да накарат всяко живо същество да потрепери. Но аз се замислих, ако това място можеше да отразява емоциите на присъстващите, какви ли биха били неговите?
- Заспа ли там? – извика към мен без да се обръща.
Забързах крачка за да го догоня.
 
     След още половин час вървене, достигнахме подножието. Сянката на планината падна върху нас, пътят ставаше стръмен и виещ се, покрит с все по- едри и ръбести скални отломки. Прах се размърда на рамото на господаря си и изкряка тревожно.
- Ти пък за какво се притесняваш, така или иначе всеки път се покриваш, когато стане опасно.
Той на гарванът си ли говореше?
     Смърт не изглеждаше притеснен от изглеждащата негостоприемно планина, по която бяха наникнали остри черни скали. Странно, но ми заприлича на смръщено лице. Жътваря гледаше нагоре, явно обмисляйки нещо, след което пое напред със същата спокойна крачка.
- Има ли нещо, което трябва да знам за това място? – попитах, стараейки се да стоя близо.
- Като стигнем до входа, ще ти кажа.
- Вход?
      Както сега осъзнах криволичещият път отвеждаше все по- нагоре и нагоре между зъберите, а там, скрит в сенките чернееше висок двукрил портал, по някаква причина ме накара да потреперя.

Copyright © uFeel.me 2020