uFeel.me
Вход
Игор
Автор: Aries,  March 25, 2020, 8:24 AM
прочити: 63
      Беше есента на 1919, Русия, началото на гражданската война. Москва беше залята от насилие, жените си стояха у дома в страх, много млади мъже, съпрузите и синовете им отивайки на работа, никога не се завръщаха. Намираха ги убити по улицата или не ги намираха изобщо.
     Един от тях беше Игор, здрав красив млад мъж, изоставил жена си и възрастната си майка, уплашен, че действията му срещу правителството могат да доведат до техният край. Той вече трета седмица се криеше на тавана в една стара руска къща, като излизаше само за да си купи нещо за ядене, а когато не успееше – да открадне.
     Таванът беше запуснат и с олющена мазилка, скосеният покрив бе твърде нисък за него, Игор беше едър мъж. Прозорецът бе с изкривена рамка и зяпаше, октомврийският вятър нахлуваше в тъмната стая и той го бе запрял с някаква летва. Отопление в къщата нямаше, както и вода, бе от онази старинни антики, подготвена за събаряне. Пода скърцаше, уведен от годините, покривът беше хлътнал и от тавана течеше при дъжд, имаше едно голямо старо легло с продънена пружина и стар мухлясал дюшек, натъпкан с парцали.
     Игор предпочиташе да живее като изгнаник, отколкото да се върне при семейството си. Имаше единствено снимка на жена си – красивата млада Татяна, с която се бяха сгодили преди година. Мислеха за деца, когато напрежението в Майка Русия ескалира и улиците биваха заривани с трупове.
     Игор никога не бе тачил особено родината си, тук управляващите пет пари не даваха за народа си. Чехословашките легиони бяха паднали, избити без никаква милост, сред тях имаше осемнайсет, деветнайсет годишни момчета, още деца.
Това, което Русия правеше с опълчилите се беше варварщина, и на него му беше писнало да търпи. Жена му все повтаряше, че той има огромно сърце и малко мозък, за да се замесва в бунтовете, той все й отвръщаше, че не иска детето им да отрасне сред насилие и диктатори, които няма да зачитат живота му повече от този на бунтовниците.
     Седейки на продъненото легло, увил се във всички дрехи, които имаше и дори намотал парчета плат около глезените си в старите кожени ботуши, с които онзи ден излезе от къщи, той пак зъзнеше. Есента не беше чак толкова страшна, но се задаваше зима, а зимата в Русия извън дома бе равностойна на смърт. Той нямаше да бъде единственият намерен премръзнал до смърт, но по- добре това, отколкото да разстрелят Таня и майка му заради неговото предателство.
     Игор потри ръцете си и ги сгря с дъха си, не се беше бръснал вече втора седмица, брадата му, светло кестенява като косата му, бе започнала да израства. Той надигна металното канче и изсърба последната глътка студена супа, която му бяха дали от един от лагерите на опозицията, сетне се наклони на една страна и едрото му тяло потъна в пружината, която изскърца. Той се уви във вълненото си палто и се сви възможно най- много, за да пести топлината си.
    
     През деня къщата беше необитаема, но нощем измежду изкривените дъски излизаха плъхове, той можеше да ги чуе как топуркат по празния коридор. Сивите паяжини се полюшваха в ъгъла до прозореца.
Може би, мислеше си, беше време да се предаде, що за живот беше това? Откакто напусна домът си преди почти месец, беше измършавял, скоро нямаше да му останат никакви сили и щеше да умре от глад.
Но да остави да го управляват тирани? Да потискат него и жената, която толкова обичаше? Да живее в страх и да бъде жертва?
Не. Беше му останало малко мъжество, нямаше да си отиде като страхливец, по- добре беше да умре с ясното съзнание, че никой, били те и родни управляващи, нямаше да го подчинят.
 
     Сутринта дойде с писъци и изстрели още преди изгрев, Игор се надигна и се извъртя за да стане с облекчение, не беше спал повече от няколко часа, мускулите го боляха от студ. Той избърса носа си в ръкава на грубото вълнено палто и отиде до прозореца, предпазливо надничайки навън.
     Поредната касапница. От тук можеше да види млада жена, която крещеше по средата на улицата, до нея лежеше тялото на мъртъв мъж, вероятно съпругът й. Игор можеше да чуе писъците и клеветите, които сипеше по войската, излязла да даде отпор на тълпата. От своя страна хората грабнаха кой каквото имаше, и започнаха да се бият. Замеряха униформените с камъни, някои стреляха по тях, други се хвърляха незащитени, без оръжия. Скоро и тялото на жената се просна до мъжа й, Игор преглътна и се дръпна от прозореца.
     Той не бързаше, знаеше, че се подготвя въстание, управляващите не го знаеха. Оставаха само няколко дни, той трябваше да изчака. Иначе и неговата смърт щеше да бъде безсмислена.
     Привечер, когато телата на убитите бяха разчистени от улицата, младият руснак си позволи да излезе, имаше двама други мъже, с които поддържаше връзка. Игор се скри зад следващата къща, заобиколи и мина по тясната уличка в съседство, не искаше да го видят тук. Ако успееше да се уреди, Михаил и Саша щяха да му дадат нещо за ядене, стомахът му престъргваше още от сутринта.
 
     Току зави зад ъгъла и тръгна по калдъръма, от една от пресечките се чуха писъци. Той се притаи до стената, стисна в ръка дръжката на ловджийският си нож и внимателно надникна. Тънка ивица светлина от уличната лампа премина по изумително сините му очи, Игор бавно закрачи напред, накапалите листа заглушаваха стъпките му и той стигна незабелязан до входа на уличката.
     Бяха двама войници, притиснали в ъгъла млада жена. Други двама дебнеха на входа, бяха твърде много за него, а тези имаха и пушки.
Мъжете бяха едри, млади, жената се дърпаше, наплетената на плитка дълга руса коса се бе разрошила, докато тя се бореше. Единият се пресегна и скъса горното копче на палтото й и блузата под него.
- Махни си ръцете от мен, свиня!
Тя го изблъска и се изплю в лицето му. Тогава войникът замахна и я удари през лицето, жената изпищя и се сви.
     Игор с погнуса гледаше как другите двама също приближават и започнаха да я събличат, единият държеше ръцете й, докато другият разкъса блузата й и с цяла длан стисна едната й гърда, а сетне бръкна в панталоните й.
От тук не се виждаше добре, но тя толкова много му заприлича на Таня. Дори да не беше жена му, не заслужаваше да свърши изнасилена от мръсните руски псета. 
     Игор стисна ножът си и тръгна напред. Щеше да атакува първо онзи, който изчакваше отстрани, лесно щеше да го убие. Докато се усетеха можеше да свали още един, надяваше се в суматохата жената да успее да побегне и да се скрие от тях.
Преди да направи каквото и да било от това, вятър се появи в уличката та чак капаците на прозорците на къщата се раздрънчаха, нападалите листа се пръснаха, уличната лампа примигна и угасна.
     Точно тогава мъжът, застанал най- в края беше повдигнат и запратен в стената с такава сила, която никой вятър не би могъл да произведе, Игор, скрит в сенките чу как костите му изхрущяват, когато той се сгромоляса на пътя и повече не се изправи.
- Какво да го…
Един от другите трима излезе напред и се огледа, както стоеше на входа на улицата, нещо го сграбчи за шията и го вдигна във въздуха.
     Нещото беше черно като сянка, нереално, и също толкова плътно и силно, за да задържи войникът, от чийто врат по белите камъни покапа кръв. Сянката не се държеше никъде, сякаш се носеше във въздуха, и все пак Игор забеляза очертание на човешка фигура, лице, дори очи, които сякаш блестяха като червени луни в мрака. 
      Жената се разпищя от ужас при гледката, останалите двама войници се втурнаха напред забравили за нея, и попаднаха на Игор, който чакаше  вляво от тях, стиснал ножът си.
- Ето го, дръж го! – кресна единият. – Уби Боря, той уби Боря!
     Не остана време да се оправдава, и без това сам щеше да излезе напред и да го свърши. Не можеше да си обясни това, на което бе станал свидетел, но сега това малко го интересуваше. Игор вдигна ножът си и се приготви да се бие.
    
     Баща му го беше учил като малък как да се защитава, а и той беше доста силен. Войниците обаче бяха двама, а имаха и огнестрелно оръжие.
     Още докато този отдясно вдигаше пушката си, Игор се пресегна, изви я в ръцете му и войникът стреля в небето, последва кратка борба, преди другият да го удари със своята. Разконцентриран, Игор за миг се поколеба с кой да се заеме, и тогава първият го събори на земята, а сетне нанесе няколко ритника в гръдният кош и корема му със здравите си подплатени ботуши.
     Младият мъж се бореше, удряше и се опитваше да се изправи. Точно тогава собственият му нож се заби през палтото между пето и шесто ребро и проби белия му дроб, той дори не можа да извика.
Последва изстрел в гръдния кош, и той се просна на земята и изплю кръв.
- Това да ти е за урок, тъпо протестантско прасе!
Ножът го прободе отново, този път в областта на стомаха, той остана да лежи, давейки се в собствената си кръв.
 
 
     Ето, помисли си, лежейки на студеният паваж и гледайки в оголените клони на дърветата, как щеше да свърши. Болката беше толкова силна, че се замайваше и не можеше нито да се движи, нито да си поеме дъх, Таня го предупреждаваше, милата му Таничка. От очите му се проточиха солени вадички, искаше само да види жена си отново, преди да умре.
     Войниците бяха си отишли, жената бе побягнала, той остана да лежи съвсем сам на празната улица, дори осветление нямаше. Онази сянка скри светлината, сянката, която бе убила двамата мъже. Игор изпадаше в делюзия, значи смъртта не беше далеч. Сенките не убиваха хора.
     Точно тогава над главата му се появи тази сянка, този път от плът и кръв, и постави студените си ръце под главата му. Игор губеше съзнание, тялото му се предаваше, но успя да различи лице, реално лице пред себе си. Беше бледо като на привидение, вероятно наистина си въобразяваше, и имаше толкова ярко червени очи, демонски очи. Може би беше дошъл да го отведе в Ада?
 
     Единственото, което Игор помнеше от тази нощ, беше болката. Онази сянка, каквото и да направи с него, накара кръвта да заври във вените му, органите му да се загърчат, мозъкът му да му изпрати всичките му спомени едновременно, главата му щеше да се пръсне. Сърцето му никога не беше било в такъв несъразмерен ритъм, сякаш опитваше да направи всичките си удари само за една нощ. Тялото му не го побираше, той искаше да умре, само искаше да умре.
 
     Сутринта настъпи много след очакваното. Намираше се в празна, нарочно затъмнена стая, лежеше на земята но не чувстваше студ. Когато се надигна Игор осъзна, че дрехите му бяха мокри от собствената му кръв, но рани нямаше. За момент се запита дали не беше сънувал предишната нощ, нападението, онази млада жена в уличката… Но това не беше неговата стая, какво правеше тук?
     Точно тогава сякаш нож проряза гърлото му и вътрешностите му отново пламнаха, той се сви на две и нададе вик, който странно, прозвуча като ръмжене, ниско и страховито, та той чак се сепна.
И тогава видя сянката от снощи, подскочи на мястото си и забрави паренето в гърлото си.
     Не беше сянка, въобще не беше сянка. Беше мъж, млад и красив, странно привлекателен, като се имаше предвид колко блед беше. Носеше изцяло черни дрехи, които стояха по него като отлети от вода, сякаш ушити специално за това перфектно тяло. Мъжът имаше много дълга черна коса, прозрачно сини очи и не мигаше, изобщо не мигаше.
- Какво е това, как се озовах тук – успя да каже Игор и се изправи до седнало положение притискайки гърдите си, в които ясно си спомняше как бе прострелян. Това не бе възможно. – Кой си ти? – извика към чернокосият.
     Спокойствие, това лъхаше от непознатият., който приближи и коленичи до земята. Беше тъй зловещ и тъй привлекателен, дори да не искаше, Игор се взираше в него и му се възхищаваше, той беше… Нереален.
- Помниш ли предишната нощ? – заговори му, Игор опитваше да потисне паренето в гърдите си, което се усилваше с всяка изминала минута. Не знаеше какво да каже, за това кимна. – Аз те намерих – каза му чернокосият. – Умираше. Може би нямах право да направя това, но сега щеше да си мъртъв без мен.
- Какво да направиш, какво… Какво е всичко това? Боже…
Той се сви на две, имаше чувство че вътрешностите му са пламнали.
     Тогава другият го хвана за рамото и го изправи, а сетне леко разтвори устата си и от венците му изникнаха чифт остри кучешки зъби, като на някакво диво животно, сините очи се наляха с червено толкова бързо, сякаш празни чаши, напълнили се с вино. Игор подскочи и се отдръпна назад.
- Мили Боже! – той се отдръпна назад и скочи на крака.
- Не бой се – каза му демонът. – Не съм тук за да те нараня.
- Какво си ти? – притиснал гърдите си рече Игор, започваше да му се вие свят и не можеше да вижда ясно пред себе си.
- Каквото си и ти от днес нататък. Ще живееш в сенките, защото светлината може да те убие, ще страниш от хората, защото те са твои врагове. Ще бъдеш мъртъв, но няма да умреш.
 





 
     106 години по- късно:
Ню Джърси, Томс Ривърс.
     Беше сив ден, толкова сив, че небето не се виждаше. Това бе добре дошло за вампира и за жена му, можеха да излязат на лов днес, необезпокоявани.
      Квартирата им не представляваше нищо особено, евтин апартамент с бели стени в една от високите сгради, за да могат да виждат ясно околността. Всички прозорци бяха закрити, мебели почти нямаше, вратите също липсваха. Вампира седеше на масата и потапяше остър писец в малка черна купа с кръв, с който рисуваше направо по кожата си. Линиите се вдълбаваха и прокървяваха за момент, сетне запечатваха кръвта и мастилото, които чернееха ярки на бледата му кожа. Още малко, мислеше си, рисувайки древните символи в сложни плетеници, още малко и щеше да я завърши.
- Джеймс – по коридора се зададе висока, стройна жена, тъмнокоса и с очи като рубини, спря се пред него и го погледна.
Това беше Унис, съпругата му, в някои отношения си беше същинско чудовище, като него самия, тя нямаше милост към жертвите си и пиенето на кръв бе повече за забавление, отколкото за оцеляване.   
     Беше толкова красива, леко изсечено лице, тъмни коси, които сега носеше прибрани на тила си, беше жилава и същевременно женствена. Той не можеше да изрази колко обожаваше тази жена.
Сега лицето на й бе изписана тревога, нещо беше станало. Нещо, което може би щеше да му попречи да довърши татуировката си.
 - Какво има? – той се изправи и облиза кръвта от ръката си, върха на езика му беше раздвоен.
- Обади се Реджина.
- Какво иска? – Джеймс се смръщи и постави ръце на кръста си, заприлича на малка сграда, надвесил се над жената.
- Алекс – каза му. – Събрали са се в Томс Ривърс. Подготвят се да го убият.
Той хвърли писеца на масата, от който пръсна кръв, насъбра в движение колкото оръжия можеше да носи, и на излизане затръшна вратата след себе си.
 


 
     28ми април, 2025:
На един от Ню Йорк-ските покриви едно срещу друго стояха две привидения, кое от кое по- страховити. Беше почти вечер, слънцето се скриваше зад хоризонта и небето се бе оцветило в тревожно златисто-оранжево. Разделяше ги разстояние от около петдесетина крачки, което нито един от тях не наруши. На южният край се бе изправил Алекс, вятърът от време на време подхващаше косата му и я разпръсваше за момент като завеса от мрак, той стоеше изпънал гръб, гледаше мъжът пред себе си и го остави да започне пръв.
От другата страна беше Джеймс, огромен, блед като призрак и целият изписан в татуировки. От веждите, устните, шията и мощните му ръце, до плътта, която бе скрита под дрехите и не се виждаше. Очите му светеха в червено, онова червено, което Алекс криеше пред хората.
- Благодаря ти, че дойде – каза му с подобният си на мечо ръмжене глас. Алекс кимна. – Вярвам разбираш, че нямам повече работа тук. Нощес ще напусна Ню Йорк, ти и хората ти ще можете да се върнете у дома, когато нещата се уталожат.
Алекс отново кимна, а сетне каза:
- Не беше длъжен да правиш всичко това…
- Напротив – гласът на татуирания стана дори по- дълбок, когато той вдигна юмрука си колкото малко гюле и го стовари на гърдите си. – Ти ме създаде, спаси ми живота и аз съм ти длъжник.
- Да се надяваме, че повече няма да се налага да ми се издължаваш – рече Алекс и леко се усмихна, изражението на Джеймс остана непроницаемо.
- Унис беше най- хубавото нещо в живота ми – той сведе глава и я заклати, Алекс усети печал в думите му, още по- ясно можеше да я усети, дори без да се напрягаше. – Тя се жертва за теб.
- Съжалявам за нея… - поде пак чернокосият, и пак беше прекъснат.
- Не искам да съжаляваш! – проръмжа той. – Искам да си я спомняш, както и другите, които направиха това по свое собствено желание. Иска ми се – тук той пак сведе поглед – аз да бях на нейно място.
     Алекс не каза нищо, нито възрази, нито се съгласи. Молбата на другият мъж беше приемлива. Той не започна с оправданията, не се извини, не поиска прошка. Кимна му, дълго и дълбоко, почти се поклони, вятърът отново развя косата му, слънцето вече се беше скрило зад редиците стомана и бетон.
- Пази се, човече – каза Алекс.
Джеймс кимна рязко и отсечено, и отново доби вид на огромна постройка, готова да се стовари отгоре ти.
- Ти също.
След тези си думи на покрива остана само един вампир, който гледаше по посока на изчезналият, и може би никога нямаше да го срещне отново.

Copyright © uFeel.me 2020