Защо живея и какво правя тук? - това се попитах един ден. Беше ми доскучало от всичко, което се случва край мен - от завистта, злобата и непозволените удари по достойнството ми. И всичко заради какво? Доста труден въпрос, сама не знам отговора, а и надали някой го знае.
По принцип си представях, че съм едно средноинтелигентно момиче със средна хубост, но от няколко месеца съм доста затруднена да вярвам в това. Постоянните обиди от страна на хора, който преди си мислел че не могат да стъпят на малкия ти пръст те карат в един момент да се замислиш: "Всъщност такава ли съм? Същата ли съм каквато ме изкарват? Такова уродливо и неудачно същество ли съм?". Едно ще ви кажа след дълго затвърждаване започнах да го вярвам. Повярвах че съм грозотията, плашеща всекиго. Повярвах, че съм човек ненужен никому. Грешка, голяма грешка. Не я правете моля ви.
На мойте 18 години се наложи да уча, че няма безкористност, че няма приятелство и то само как се научих. Не го пожелавам и на най-големият си враг, дори на тази, което ме унижава и тъпче не пожелавам такива "приятели" като нея.
Но в крайна сметка стигнах до истината, която знаех доста отдавна, че не съм звяра, а напротив - аз съм полското цвете, нежно и крехко, желаещо обич и нежност, търсещо единствено подкрепа и щастие. И както става в приказките дойде моят рицар на бел кон.Показа ми каква съм и ме накара не само да видя красотата у себе си, но и във всеки един миг да се чувствам красива.
За това едно единствено нещо ви съветвам: не вярвайте безпределно на хората, пазете се, имайте едно на ум и се осланяйте на собствените си сили като никога не забравяте какво притежавате и кои сте.