Някога в един различен,собствен свят живееше едно момиче.То виждаше света кристално чист,мислеше че винаги ще може да контролира събитията,мислите ,действията и дори съдбата.Един ден момичето срещна човек,който вече беше минал
този път.Той бе осъзнал че реалността е далеч по-различна от фантазиите.Той бе разбрал какво е да обичаш,да мразиш,и да решаваш.А момичето беше убедено че също знае,че може,че няма нужда някой да му казва по кой път да върви."Просто!"-мислеше си момичето,какво толкова? Момичето...то знаеше..то си имаше принципи,правила,контролираше мислите си,чувствата си,поставяше гордостта си над всичко и винаги си тръгваше преди последната сцена,винаги преди да прекрачи границата.Така бе решила да живее след болката,която бе преживяла в миналото.Мислеше че за да наруши своите железни защитни закони трябва да дойдат куп хора с куп убеждения,и дори те не биха били в състояние да достигнат до това,което се криеше под крепостта от правила и принципи.И в най-смелите си идеи тя не предполагаше че понякога един единствен човек може да преобърне целия ти свят,да разруши крепостта само с поглед,да те покоси само с дума,да те промени само с жест.Един човек,заради който си струва да не си тръгнеш преди края,и дори да живееш само за думата "Остани!".

Без дори да разбере момичето се беше превърнало в роб.Не на Него,не на съдбата,а на собствените си чувства.Тя се опитваше с всички сили да избяга,да промени нещата,но вместо това потъваше все повече и повече в океана на чувствата,плуваше срещу вълните,а те сякаш и удряха шамари за да се обърне и да се откаже,но тя продължаваше.И не мислеше за бъдещето,за целта,за смисъла...в този момент момичето осъзна че е влюбено.Осъзна че това,което изпитва е любов.Но дали бе тази нежна,споделена и красива любов за която тя мечтаеше...някога...,дали не бе същата измама от миналото...,дали нямаше да бъде наранена и излъгана отново....Момичето искаше да се спаси,да се върне при онези,които и обещаваха щастие... ...но не можа.Без да усети започна да живее с мисълта че той ще се обади,че той ще я потърси,че той я желае.И когато той я желаеше тя беше така щастлива в прегръдките му че нямаше време да осъзнае,че това не бе щастие.Това беше заблудата на надеждата....Той също като нея се опитваше да избяга от нещо.Нещо от неговия си свят.

Така момичето попадна в един объркан кръг.тя чуваше гласове.Всеки я викаше нанякъде,всеки даваше съвети.Но какво ли знаеха те?Нали тя чувстваше болката,а не те.Те се смееха,а гласовете им отекваха в съзнанието й.Чуваше истини,лъжи.А болеше и от двете.Не знаеше кой път да поеме.Пристъпваше към всеки с надеждата да чуе нещо различно,но те всички бяха еднакви.И пак гласове,смехове в тъмнината....И когато трябваше да постъпи правилно тя беше прекалено объркана че да знае какво прави. Но защо...?!?...тя не искаше да става така.Имаше толкова време,защо не можеше да промени нещата???
ТОЙ...той щеше да я разбере.Та нали той също бе направил грешки,трябва да знае какво е да съжаляваш,но дали ще го направи?
Така момичето се луташе в собствените си мисли.А той все и казваше- "Говори!Говори дори и да боли!" ...но тя имаше да каже толкова много неща че не знаеше откъде да започне..потъваше в мисли.И когато най-сетне беше готова да говори той си бе заминал,и бе оставил само спомените от техните срещи,погледите в тъмнината,неразбраните мисли,недовършените спорове.А тя толкова съжаляваше..и плачеше ..и плачеше..отново и отново. Озлоби се...реши да се държи остро и безразлично.Изгради си нова крепост-от гордост,безсърдечие и непукизъм.Но каква крепост...та тя бе така фалшива крепост че можеше да се срути само с поглед.Трябваше и повече сила.Трябваше да се пребори...И на каква цена? та той я обиждаше,нараняваше .Бе много по-силен от нея.Следеше всеки нейн недостатък,всяка слабост.А тя...успяваше само да повиши тон когато най-малко има нужда.Тя дори не обичаше да крещи на някой. Всичко бе така неестествено,така неправилно.... И момичето осъзна единствената истина,която има значение-не можеш да заповядаш на чувствата да се родят,така както не можеш да им заповядаш да умрат.