И така... ето пак си стоя сам в стаята на третия етаж, замислен. Замислен за света около мен, за живота, за хората... за мен самия. Какво е живота? Защо го живеем? Каква е целта на съществуването ни? Изобщо.. имаме ли такава? Или просто съществуваме безцелно и изчезваме.

Казват, че в природата всичко е балансирано. Нищо не е случайно – всяко нещо си има призвание и цел. Ние сме част от природата... би трябвало и ние да имаме предназначение. Малка мисия за всяко едно човешко същество. Но как да разберем какво трябва да направим? Какви са условията и залозите... какво става ако не се справим?

От известно време развих навика да прекарвам времето си сам. Обичам сам да се разхождам по улиците, по градинките, да ходя на кино. Стоя тихо и наблюдавам хората около мен – разучавам ги. Можете ли да ме вините? Та човекът е най-интересното нещо в нашия свят! Има толкова черти на психиката, които не познаваме. Толкова сценарии, които биха могли да се напишат за живота дори и само на един човек. Ами нашият собствен сценарии? Кой е неговият автор?

Е, един практичен човек веднага би отвърнал, че всеки сам строи живота си. Че няма съдба, няма късмет, няма Бог... няма нищо, което да оказва влияние върху начинът, по който се развиват случките в ежедневието ни. Според мен това твърдение е малко или много плашещо, защото така усещаме голямото бреме на отговорността. Не можеш да кажеш “Защо ме наказваш?!”, когато те уволнят. Няма на кого да се помолиш да ти даде сили на интервюто за работа. Сам си. Сам, изправен срещу един огромен свят, изпълнен с врагове. Такива врагове, които ще те спънат и ще минат отгоре ти.

Е, знаейки това е по-лесно да се стегнеш, да вдигнеш глава и да даваш напред... но къде напред? Каква е посоката? Готов си да тръгнеш, а не знаеш на къде. Гледаш скъпи филми от западните страни за сбъднати мечти, големи къщи с усмихнати половинки, две игриви деца и умен лабрадор. Гледаш бялата ограда, вечно окосената трева (но не и косачката, която чака да я изчистиш) – гледаш всичко това и си казваш “Това искам”. И знаеш, че някой ден усилията ти ще срещнат успех, ще видиш, че нищо не е било напразно, ще срещнеш тази усмихната половинка и ще живеете вечно щастливи... и тук, обаче, свършва филма. Залата започва да се празни, излизате от киното и се връщате към горчивата реалност в панелния апартамент, сметките за ток и съседското псе, което все оставя накити върху изтривалката ви за обувки. Е, не звучи като приказен роман, а?

Господин Холмарк би се възпротивил на мнението ми, но все пак ще се престраша да кажа това, което младите хора никога не бива да си помислят, особено пък да казват на глас – ами ако този щастлив край го няма? Ако не е отредено за мен да срещна перфектната съпруга? Тогава какво правим?

Казват, че вярата спасява човек. Е, как да вярваш в нещо, за което няма видими доказателства.... хах, че то няма и невидими! И кога разбираш, че този щастлив момент е дошъл? Кога разбираш, че това е кулминацията на живота ти и трябва да я отпразнуваш? Кой ти дава знак, че това е най-хубавото, което ще ти се случи, за да може поне да спреш да се надяваш на по-добро...

И все още си седя в стаята на третия етаж и мисля. Запалих си цигара и се вгледах в дима. Споменах ли, че спрях цигарите преди няколко месеца? Е, позволявам си по 2-3 на седмица с по една чаша бяло вино. Все пак трябва да е интересно...

Благодаря ви, че прочетохте моите откровения, макар и да са били малко нахвърлени. Ще се постарая за следващата ми публикация да си изчистя мислите... стаята също! :-)

-fulldelight