"Очите ми ме молеха да спра да гледам, очите ми твърдяха че съм луда... луда, за да ги карам да се взират и да те търсят там... Там, където отдавна не си и няма да те има.  Очите ми казваха, че са те виждали и друг път, очите познават много преди мен и знаят как бързо се променяш и изчезваш.. .И няма смисъл. Няма смисъл насила да ги карам да търсят в теб това, което нямаш, но което щях да видя. Не ги послушах и ги държах отворени. Когато ги затворих, вече беше късно, защото бях те пуснала вътре в себе си и всичките ми думи и желания бяха приели формата на твоите движения. Сега, докато те изтръгвам от сърцето си, си мисля - не е ли смешно това, че докато гледах с отворени очи не забелязах нищо и трябваше да ги затворя за да видя. Очите ми ме молеха да спра да гледам... Очите ми твърдяха, че съм луда, за да ги карам да се взират и да те търсят там, където отдавна не си... и няма да те има. И трябваше да ги затворя за да видя."

Кога започна всичко? И аз не си спомням вече или просто не искам да си спомням. През всички тези години аз преминах през толкова много неща, но само през едно не успях - и то боли най-много. Дори не знам защо ти, защо така, защо така трябва да бъде всичко в този в свят? Защо трябва да бягам, да отивам някъде, защо е нужно да се отказвам винаги от нещо за да имам друго нещо? Тежко е, празно е без любов, без приятели, без надежда че в този студен и безмилостен свят нещо някога ще се промени. Дали? Питам се...

Поглеждам пак телефона .... безсмислено... замлъкнал е, сякаш е ням. Да, ти си ням за моите думи, за постъпките ми, за болката ми, за надеждата че нещо се е променило. НЕ, Не е и аз го знам добре! Просто искам да вярвам в нещо. Нужно ми е за да продължа това явно безмислено борене. Борба с кого? Най-вече със себе си може би, с това че не мога да се примиря с много неща - със завистта и злобата, а тя е навсякъде, където отивам. Забива се като кама в сърцето ми и едва дишам... Но все още дишам.. .Бавно и несигурно вървя към дните си и очаквам... Чудо ли? Може би. То ще ми върне вярата, която почти съм загубила, ще ме обгърне като топъл лъч и аз пак ще живея... Дали? Питам се... Ти все още си тук - в сърцето ми - като ненужна вещ, която нося навсякъде с мен. Слушам нашата песен. Добре, моята песен, на която винаги си спомням за теб и ми идва да викам докато не ме чуеш. Както и да е, ти навярно не си спомняш. Няма нужда. Любовта си е моя и аз ще си нося кръста, макар този път да се оказа по-тежък от Иисусовия. Не, не съм вманиачена, не побъркана, не! Наивна и глупава съм. Вярвам в чудеса. Вярвам в доброто, защото го нося в себе си, почти незабелязано от никого. Малко хора са успели да проникнат там и да го оценят. Ти не си сред тях. Когато имаше нужда от добър слушател, аз бях насреща, бях готова да притъпя чувствата си, да преглътна болката си и да слушам...Да слушам за твоя живот, за твоите проблеми, за твоята любов. Не към мен разбира се. Никога не съм знаела какво съм аз за теб. А щом не го знам, то отговора е ясен. Сега повече от всякога. Безмислено е всичко. Това, което пиша защото едва ли ще го прочетеш, а ако го прочетеш, едва ли ще го разбереш, а и да го разбереш смисъла вече отдавна ще е изчезнал.

Ако все пак ти го дам, наред с другите неща, които искам да имаш, искам да знаеш че това е последното, което ти казвам. Повече няма смисъл за мен, за теб още по-малко. Повече не ще имам смелостта да погледна очите ти и да ти кажа каквото и да било. Навярно ще се променя докато се срещнем отново, а и дори да не се променя много като човек, то може би поне ще те накарам да изчезнеш от живота ми - трудно или не, но ще се опитам поне. През всички тези години аз не поисках нищо от теб - нито да бъдеш с мен, нито да ме обичаш. Любовта никога не е принуда, тя не иска, тя дава. И затова аз давах каквото можех от себе си за да си запазя хубаво място в живота ти - хубав спомен, може би. И това дори не знам. Исках само едно - да ми дадеш шанс да ти се разкрия - изцяло и докрай. Защото ти си мислиш, че съм силна, че мога да се оправя с всичко. Но грешиш, както и аз греша понякога за себе си. Понякога съм толкова слаба, че искам някой най-накрая да ме прегърне и да попита просто как съм, дали съм добре. Но никой не го прави, защото аз съм тази, която дава съвети, аз съм тази, която помага. А колко ми е нужно някой да помогне и на мен. Но не може. Такъв бил късметът ми.

.... И така днес тръгвам. По-сама от всякога. По-слаба от всякога. Защото знам, че дълго ще бъда без най-обичаните от мен хора. А далеч от родината е много тежко, но нямаме друг избор поне засега. Сигурно пак ще си спомням за теб, за всичко тук, но се надявам, че няма да продължи дълго. Животът ще ме поеме на крилете си и няма да имам време да мисля дори. И така - тръгвам. Бягам. От теб, от мен, от спомените, от миналото. Дали бъдещето ще е по-добро, не знам. И все пак вярвам в него. Дано. Не знам дали има още какво да ти кажа, ти беше прекалено дълго в мен и има хиляди неща, които съм искала да ти кажа през годините, но... сега млъквам. Мисля, че си разбрал. А ако не си - не се притеснявай - аз и не го искам.

Само ако можех за миг да бъда вълшебница и да мога да те имам само за този миг. И само за този миг да почувствам истински че ме обичаш - после бих изтърпяла всичко. Но не съм и реалността е нещо, което никога не съм обичала.

Искам да бъдеш щастлив, макар че щастието е измислено понятие за мен и не мисля че идва само... но все пак бъди доколкото е възможно. Аз ще намирам време да прошепна някоя молитва за теб, защото вярвам в Бог. Вярвай и ти и не го обвинявай за някои лоши моменти от живота ти. Те са такива за да ни научат на нещо - на някакъв житейски урок, така че учи се от грешките си. Аз не можах, но и за това не съм сигурна - за това, че ти си грешка. Не мисля така. Щом си тук, вътре в мен толкова много години, не искам да вярвам че съм сгрешила. Явно е трябвало да е така. А защо - не знам. Търся отговорите - тук и накрай света. Дано някой ден си отговоря на този въпрос.

Това е всичко, което исках да ти кажа. Това, че искаш или не, искам или не, и днес както и преди 6 години те обичам истински. Мислех си, че е заблуда, лъжа, илюзия, но нищо фалшиво не може да продължи толкова дълго. Но съм на път да превъзмогна това и да те оставя също като хубав спомен. А дотогава, пази се  и не ме обвинявай за това, което изпитвам, не ме съжалявай, нито пък се смей, не искам да ти става тъжно, но нека не бъде и безразлично. Човек рядко е обичан истински, аз също имам може би само един човек, който ме обича така и го е доказал не с думи, а с годините, през които е бил до мен и ми е помагал. Аз се опитвах да направя същото с теб, но не успях.

Но не съжалявам. За нищо..... 04.06.2005г.