Честно казано не знам какво да сторя, за да усетя отново онези сладки, вълшебни мигове от детството, когато можех да бъда щастлива повече от няколко часа. Безгрижни дни, изпълнени с игри, многобройни приятели, които с течение на времето започнаха да се изпаряват, а от тях останаха само няколко личности, заради които си заслужава да спомена думата приятел.
Вече съм на 27, а все още не давам това което мога. Усещам го! Изпълнена съм с мечти, много надежда, но и с "верига" от проблеми, които ме затрупват непрекъснато и вече не знам кога съм щастлива и кога тъжна. Всичко се е сляло в поредица от действия, които ме карат да се чувствам голяма. Живея, за да открия онова малко пламъче наречено щастие, което почти винаги се изплъзва и ми прави номера.
По професия съм актриса. Така се получи, че в момента не се занимавам с това, но когато отида да гледам някое представление, се завръщам към моята страст и я изживявам с актьорите отново.
Имам "талант" да привличам към себе си странници, но аз такива харесвам, така че не се оплаквам изобщо.
Хора, които се вълнуват от последната марка на разни GSM-и, даващи и последната си стотинка, за да си купуват през месец най-новото попълнение в "жанра"… Тях ги държа на разстояние. Грубо, но факт. Вярвам, че и те понякога се замислят, но аз не осъждам никой като така са по-щастливи, нека… Нека го правят по своя си начин. Разстоянието за мен е повече от достатъчно. Заблудата е път към едно измамно щастие. Аз съм си честна, въпреки че това винаги предизвиква много и противоположни мнения. Искам да бъда заобиколена от истински "души", а не от хора, хвалещи се с новите си придобивки, които от друго не се вълнуват. Харесвам придобивките, но в разнообразието от мисли. Вярвам, че срещите и познанствата с определени хора са предопределени да се учим един от друг взаимно.
Доста добре се познавам. За това сега съм "затънала" дълбоко… Колкото повече ровиш в себе си, толкова по-страшно става. В един момент се чудиш как да изплуваш и да се почувстваш отново нормален, защото си открил много неща, за които не си подозирал на повърхността. Понякога усещам, че буквално излизам от кожата си и аха... да полудея наистина. Безтегловно състояние, което е нужно за кратко, за да си отдъхна от хилядите мисли, които тревожат душата ми. Напълно луда, да, но само понякога… Сънувам всяка вечер. За всичките години от съзнателното ми съществуване, се броят на пръсти дните, в които не си спомням какво съм сънувала. Понякога ми се иска да не сънувам…
Наскоро се запознах с един интересен човек, които се занимава с медитация и си поговорихме за разни неща. Споделих му много мисли, както и за моите сънища. Как това ме измъчва. Спя накъсано, на части и колкото и пъти да се събудя, толкова същища сънувам. Понякога сънувам и продължението на някои от тях, отново през същата вечер.
От този човек чух въпрос, който ме накара да открия, че всъщност това е част от мен: "Няма ли да се почувстваш ограбена, ако изведнъж спреш да сънуваш?".
Това ми беше повече от достатъчно да преглътна дори и кошмарите.
От много неща се вълнувам. Понякога пиша стихове, когато музата се появи. Това е специален момент и мога да пиша до изтощение. Събуждам се, грабвам химикалката или молива в тъмното и пиша полунасън, изпаднала в някакъв странен транс. После пак заспивам, а на сутринта прочитам написаното, ако разбира се не е било само сън. С рисуването е почти същото…
Вглеждането носи само размисли и то много…
Луда глава съм! Това си го знам! Знаят го и хората, които ме познават или участват по някакъв начин в моя живот. Интересувам се от всичко мистично около себе си. Като малка мечтаех да стана парапсихолог. Сега се превърна в нещо като хоби, но по-скоро като част от разговори. Не ме е страх, когато срещна недоверие към нереалното да поспоря по въпроса, разбира се без да се опитвам да налагам мнение, защото всеки има право на свое. Просто ми е интересно да разбера и другата гледна точка. Хората са интересни като цяло, но когато откриеш някой от твоята "порода" искаш да не се разделяте никога повече.
Винаги съм мечтала не просто да съществувам като форма на живот, а да живея пълноценно. Винаги съм искала да преминавам в пространството на пълни обороти, да дам на себе си и на хората, които обичам светлината от душата си, но това не винаги се получава, а виждам, че дори човек да знае какво иска явно трябва да е голям късметлия, за да му потръгне според желанията.
Аз продължавам да вярвам, че ще успея да стана само положителна личност, но първо се опитвам да изплувам от тъмната яма, която се опитава да ме впримчи в своите отвратителни ръце.
Изкачвам се бавно нагоре, за да достигна до мечтата си, а отгоре с мощен чук ме удря вълна от отрицание. Е, добре! Какво да сторя за да се изкача отново?
Опитвам! Всячески се опитвам! Искам да изплувам и да бъда залята от радостна вълна, от истинско чувство за пълноценност и принадлежност към себе си. Искам!Знам, че много искам. Често чувам: "Много искаш! Колко хора съществуват както искат, колко от тях усещат истинската сладост, душата им да “диша” свободно, да лети и да се призямява, но с радост в телата им?!? Колко от тях съществуват, за да усетят истински въздух, а не “болната” среда от несбъднатите си желания? Въпроси…
Хиляди въпроси измъчват пространството, в което се намирам в този момент. Ако отида в другата стая и там ще чакат просто спукани “балони” без конкретен отговор. Къде да отида за да открия онова, което е само мое? Онази част от съзнанието ми, която ще ме направи отново щастлива. Заравям се в душата си. Вярвам… Търся… Разнищвам чувствата си. Старая се да успокоя емоционалната си природа, но уви засега е твърде неуспешно. Преди известно време се възхитих от силната вяра на един мъдър за мен човек. Един дядо, излекувал се от коварно заболяване и то със силата на положителното мислене. Възхищавам се на неговата сила да надскочи изпитанието, което му е поднесъл живота, защото вярвам в прераждането. Определено тази история ми повлия.
Усещам, че детето в мен е заспало “зимен съм”. Искам да го събудя. Искам да го накарам да ме зарадва отново. Лутането е страшна работа! Проблемът е, че аз знам какво искам, но не знам, защо при всеки опит да го постигна, се надига черната глава на твърде добре познатото ми отрицание, готово да погълне новопоявилата се амбиция и да я замени с плесен.
Опитвам се да бъда оптимист!
Ще ми се да споделя още, но мисля да спра дотук. Вярвам, че има и други като мен. Споделям своите мисли, защото съм сигурна, че има въвлечени в подобното… Просто споделям. Малко е страшно да се "разголиш" така, но... Не очаквам нищо, а само подобни, защото вярвам, че не съм сама в "лудницата". Въпреки всичко…