Първият път, когато почувствах любовта, тя беше истинска. Първият път, когато почувствах любовта, ти беше на моето рамо. Липсва ми, образът ти на небето нощем, който нарисувах, макар с баналният почерк от звездите изгаснали когато ти си тръгна. Оттогава те търся всяка вечер, с поглед около луната, всеки ден вървя по улиците. Гледам и дано си там, но там те няма вече. Само сенки родени от спомена за нас. Безгрижни, целуват се , смеят се танцуват с вплетени ръце и се притискат толкова силно сякаш се страхуваха, че всеки миг заедно им бе първи и последен. Както бяхме ние. Но какво са те,щом теб те ням! Просто призраци, останали от нашата любов.

После се прибирах с наведена глава, уморена вечe oт надежда и липса, обляна в студена пот от мислите за теб. Вадех единствената твоя снимка.която ми я даде подписана - "С любов". Държах те пак в ръцете си - красива, усмихната. Виждах отново нежносиния блясък в очите ти, с който ме погледна щом устните ни се докоснаха за първи път. Галех с пръсти черно - ситните ти къдрици, тихо спуснати около лицето ти, все едно са нощ, а ти - луната. Но осъзнавах бързо след това, че в ръцете си държа не теб, а твоя снимка. Между рамките й бе запечатана една чиста страст и онзи искрен поглед, на който повярвах, че ще сме вечно заедно.

После продължавах да се взирам в нея, без да говоря и мисля нищо. Притисках я силно до сърцето си и я оставях под възглавницата.

И така съм всеки ден, откакто ти остави любовта ми. Искам да се върнеш, защото снощи взех лист и химикал и разказах на света, с мастилени сълзи, как ми липсваш, Ана!