Не дирихме ли вечността,
уморени и преливащи от любовта?
Не спирахме ли болката,
изтръпнали и опустели сред прахта?

Затворническа гледка
отпечатана от любовта,
блянувани усещания,
крадат една осиротяла
в пустошта душа.

Прагове прекрачих,
на хиляди врати,
не чух една едничка дума,
не чух и хлопване дори...

Цветята вече увехтели,
борещи се като мен,
чак до корена осиротели,
и не чакат глътчица вода,
и не виждат светлинка дори...