С насрещния вятър обичам да споря,
с насрещния дъжд да говоря,
споделям с нощта и тревата под мен
новия път
и новото време,
най-новия изход към който вървя
с най-нови сетива,
за които сте напълно непознати.
Как да продължа
през вековния път да вървя
и как да гледам на света
без сетивата си да огорча?




...Води ме ти във вечерта
просмука на в мъгла и влага.
Ще се разтичаме подобно капки
по стъклото
на стъклените улици.
Следите трепкащи от влага
докосвани от самотата
и от неразбираемия вятър
ще се променят
и пътя ни ще заличават,
Стенанията болни на природата
ще чувам само аз,
ще ме пронизват писъците
на бездомни птици,
които идват за да гледат самотата
на самотниците в тази вечер,
в този град
като нас.
А утре дори мъглата ще забрави
как променяше следите
и как ни криеше
и пазеше ни самотата.
Как приютени в мигове безкрайни
забравихме,че сме големи
и бягахме между секундите
така необходими
в друго време.
И вместо да застинем
в студенината на света
и в дъха на хората
земята трептеше с горещо сърце
под краката ни
и пееше любими песни.
А ние не вървяхме ,а танцувахме
и дървета с клоните ни махаха
и канеха на танц и теб и мен
Защо ли гълъбите-
белите
не спират да танцуват с нас?
Защо ни отминават-
пърхащи с криле
в уплахата си смъртна
Защо ни отминават
както хората
гледащи ни с неприязън
и бягащи от тъмнината
и от детската ни лудост.



Обичам ласото на лудостта
в облаците да ме отнесе
и в бездиханната секунда да полетя
и да се върна
щом след часове въздушни
вдишам пак
от влагата на твоя вик.



Да ВЬРНАХ се
за да съм с теб,
а в безтегловността се мятах
немислимо сама
и безумно самотна,



...а уж към самотата се стремях

Не -
в тази
нощ.