Ветровете са надежда,
шепнат ми за времена,
във които ще укрепнат,
счупените ми крила.

Гнездото ми е тясно,
вече твърде съм голям,
но за мене е опасно
да напусна своя храм,

Че когато недорасъл
се опитах да летя
хищна птица ме догони
и жестоко ме кълва.

Бурята дочу гласа ми,
спусна се със крясък тя,
блъсна чело във врага ми
и спаси ме от смъртта.

Тъй останах във гнездото
силите да преценя,
веч добре познаващ злото,
някой ден да полетя.

Тъй си мислех за съдбата,
но вече твърде помъдрял,
аз изгубих свободата
и не бих отново полетял.

И тогава във висините,
чух гласа на любовта
и забравил за злините,
аз забравих за страха.

И възнесох се високо,
над страха добро и зло,
прекосих небе широко
с невиждащо любов око.

Дълго аз гласа примамлив,
търсих докато разбра,
че е трябвало да чуя,
за да мога да летя.

Със крила неоздравели,
аз небето прекосих,
даже да не я открия,
на полета се насладих.

Със крила неоздравели,
спуснах се след чуден звук,
но трагично е за тези,
нямащи за него слух.