В малката ми стаичка, неподредената,
където всичко уж е същото като преди,
когато в нея се живееше;
където отегчава се покривката
от хризантемите във вазата повехнали
и рафтовете тежко дишат
изпод кутиите със жълти снимки;
през тесен процеп от прозореца,
между пердетата на облаци рисувани
се процеди лъч, малък слънчев лъч.
Нима навън е вече светло?
От колко време будна чакам изгрева...
Сега ще стана,
ще извадя старите криле,
едното ще поправя - беше счупено...
И знам, че не е страшно, само трябва:
надолу да не гледам,
да дишам,
да повярвам,
да си представя облаците истински...
Ах, да,
да не забравя да затворя
прозореца след себе си.
20.11.2004г.