В една самотна вечер като таэи, стоеики на проэореца сама в мислите ми ти нахлуваш като хала и помръква всяка светлина.
Нямам сила да те забравя, нямам сила да спра...
но не мога да продължавам така.
Нося те в сърцето си като камък!Ти си безкрайна мъка и безкрайна тъга. Болезнен спомен си, за далечни красиви неща
Възви си! Заповядвам ти!
Милост няма в твойта душа. Върви си, заедно със спомена, защото не искам да помня това, което ти остови след себеси когата си тръгна в ноща.
Затварям очите си и виждам лицето ти. Усмивка - ехидна, застинала върху устните. Мълчиш! Не казваш ни дума, но говорят очите ти. Нълнаш се във вярност и отричаш лъжите си. Но забрави ли? Аз не съм същата. Не вярвам на очите, не вярвам на лъжите ти. Не вярвам и на себеси. Обичам друг мисля си, но така ли е питам си.
Надежда нося в душата си, че ще забравя ръцете ти, че ще забравя очите ти, че ще забравя аромата и топлината ти.
Лягам в леглото си, затварям очите си...Заспивам ли? Сънувам ли? Или едва сега се събуждам!?