Сами сме...Зная,че боли.

Тишината думите притиска.

Но така е отредено за нас-може би.

Тишината думите подтиска.

Сами сме...Капят пак сълзи.

Простено ни е-никой не ги вижда.

Дали са утеха на нашите мечти

или тишината ги предвижда?

Дали в живота ти сгреши,

щом от сърцето ме прогони?

И че си сам пак мен виниш...

Със мен да си недей да молиш!

Сами сме...Ти така реши.

А да сме заедно е късно,зная.

Без болка и без радост,без сълзи...

Вярваше ли ти във нас до края?

Сами сме...Но в живота е така.

Грешиш и после сам оставаш.

Затваряш ти отворена врата

и всичко си зад таз врата остава.

Зад таз врата оставих любовта

и нямаш път към нея вече.

Ключът ръждяса под дъжда...

Ключът остана някъде далече...

Сега е късно да отвориш в мен вратата,

знай късно е за твоята любов.

Трохи от мене да ти носи нощен вятър-

не искам вече никаква любов.

Сами сме...Но е вече късно,

да върнем старите неща.

Защото нищо мъртво се не връща-

умря вратата,с нея-любовта.