Пак търсиш себе си в есенния листопад,
понесъл лунните звезди на свойто рамо
и в друмища на отминало начало-
тъй вехти са спомените на света.


И чезне мигом пак денят -
побрал в себе си всемира разделяйки
ни пак на две ,на спомени и грохнали души
мачкани в деня, ноща ,отрудени старици.


Дали в споменът сме по-щастливи
на утрото понесли радостта-
и шум на плискащи вълни
окъпали пак младото ни тяло

И в радостта пропускали сме-
мигове различни но уви
на младостта да не търсиме греха
тя подхранва старостта.
И страста впламък я обръща