***



Неусетно как времето минава,
понякога по-бързо, понякога, по-бавно
и за миг дори ни подминава,
ала се заканва. Ще се върна и тогава…


А с пръсти щрака си момчето
вървейки по уличния тротоар,
с усмивка, с торбичката си лека
към някогашния дядов таван.


Не намерил в себе си утеха,
намерил я в приятелката си Лоран,
двамата тихичко и леко
върху увехтелия и скърцащ диван


С някогашна грамофонна балада
и със свещник горял от преди,
телата им всякаш играят
отразени в четири стени.


А сенките на тях си остават
непокътнати от бури и дни,
всякаш времето, всякаш е спряло
между тези четири стени.


Калин Вълов