(!Всяка връзка с действителни факти или събития е НАПЪЛНО случайна!)
Наближаваше Коледа. Ваканцията тъкмо беше дошла и аз се възползвах от случая, че навън беше твърде студено, снежно и хлъзгаво, за да правя каквито и да било опити да се разхождам из центъра и реших да си пропилея целия ден в излежаване в топлото и уютно креватче. Да обаче майка ми не споделяше моето мнение. Колкото и да не ми се нравеше това, тази жена беше решила твърдо да ме накара да стана и да отделя поне малко време, за да си науча и както става в повечето случаи, думата й натежа повече от моята. Така че с последни сили и оптимална проява на мързел си протегнах ръката и взех тетрадката си по история. Но само като видях какво трябваше да науча, реших да започна с някой друг предмет, а тетрадката по история зарових в един куп мръсни дрехи с едничкта надежда, че поне за миг ще забравя за урока си по история. Но с всяка изминала тетрадка домашните ми ставаха все по-и по-отчайващи, докато накрая не погледнах купа мръсни дрехи и не забелязах, че той се е уголемил с 10 тетрадки повече.
Единствената ми надежда беше етиката. Отгръщайки с последни надежди тетрадката, аз възкликнах: “Бог е милостив – имаме само есе! И то е…Не бъркай луната с пръста, който я сочи. Хм! Леснотия!”. Най-накрая се зарадвах, че ще има поне един предмет, по който ще си науча, а не предполагах, че всъщност никак няма да ми е лесно.
Всъщност нямах никаква идея какво да пиша по темата. Попитах майка, но тя още повече ме обърка, казвайки ми: “Ами тя Луната е истинска”. За жалост тогава не бях още дорасла, за да разбера какво се опитва да ми каже, а напротив – попитах я “А пръстът не е ли истински?”.
И така, колкото и неприветливо да звучеше, трябваше да изляза в студеното, снежно и хлъзгаво време с приятелки, за да ги накарам да ми помогнат с домашното. И те не бяха особено ентусиазирани, че ще трябва да излязат точно днес, но все пак се примириха със съдбата си и заедно излязохме. Не знам защо, но всички те имаха едно мнение по темата – не съди човека по лъскавата му опаковка и хвалбите на другите, а по личния си опит и мнение за него.
Дотук добре, но този единодушен отговор пробуди съмнение в мен. Отново се замислих и осъзнах, че или всички са прави, или на всички мозъците са замръзнали и не могат да мислят трезво. Тъй като и двата варианта звучаха напълно правдоподобно, не знаех кой всъщност е грешният. Затова реших да не рискувам, а най-добре сама да си напиша есето, без да се влияя от тяхното мнение. Сетих се, че ако се загледам за миг в Луната, може и да ми хрумне нещо по темата. Само че вечерта небето беше облачно и наблюденията ми не ми помогнаха особено. Изглежда този ден късметът не беше на моя страна.
Но за сметка на това на другия ден сестра ми се върна и всичко се обърна в моя полза. Естествено час след като се бяхме видели, вече спорехме и тя ми каза нещо наистина интересно, а именно: “Приятели?! Как може да имаш за приятел почти всеки свой познат?!?!Не са ли огромна част от тях просто твои добри познати?”. Тези нейни думи, макари изказани по доста некомпетентен начин, ме накараха да се замисля и да проумея какво всъщност са се опитвали да ми кажат всички. Всъщност есето ми по етика не било за никакви пръсти или Луни, а за нещо съвсем простичко, за една житейска истина – да различаваш реалното от онова, което ти го правиш такова, а в частност: да се научиш да разпознаваш приятелите си от привидно приелите тази същност. Това би било полезно в доста ситуации. Например доста по-лесно в такъв случай ще разбереш дали човекът, който те кара да си напишеш домашните и да си оправиш леглото на практика не ти мисли доброто и дали той не ти е по-добър приятел от някой, с който си седнал на чаша кафе и обсъждате заедно минувачите. След доза дълги размишления отговорът ни става повече от ясен и разбираме кой всъщност е нашата Луна – вечен спътник във философския ни и поради тази причина винаги объркан живот.
Стане ли въпрос за приятелите, всички са единодушни - можем да живеем и без тях, но животът ни изгубва своя смисъл. Колкото и тривиална да е, фразата "Кажи ми какви са ти приятелите, а аз ще ти кажа какъв си" се е наложила като една от най-употребяваните и често обсъждани от обществото. Но не е ли по-правилно да се каже "Кажи ми кои са ми приятели, за да разбера кой съм"? Всъщност знаем ли самите ние кой е достоен да ни бъде приятел и кой - не? Колкото и да мисля по този въпрос, стигам до един - единствен отговор. Ние избираме приятелите си по онези техни "хубави" според нас качества или начин на мислене, които не са включени в държанието ни, но се стремим към тях. Друг е въпросът, че понякога тези качества ни подтикват към пороци или пък си патим от тях. Но защо търсим "перфектният" човек да ни бъде приятел?
Често пъти, когато бъдем наранени, ние много по-трудно приемаме това ако ни е наранил наш приятел, от колкото враг или пък непознат. Дори почти винаги една такава постъпка води до загуба на приятелство. Най-странното е, че ние смятаме близките си за съвършени и не склонни да сгрешат. Но всъщност никой не е издялан като фигура от “златни ръце” - всеки си има своите неравности и не трябва да го виним за това, защото това е качеството, най-присъщо на всеки човек - да е несъвършен. И макар че хората са казали “приятел в нужда се познава”, дори понякога приятелят ти да не ти помогне в беда, не би трябвало да позволиш да го изгубиш. Защото приятелите не се намират, те се спечелват. И макар да не се купуват с пари, също като парите те лесно биват загубени и после много трудно биват спечелени.
Според мен приятелството се гради само на две неща - разбирателство и вяра в другия. Затова и дълго мислих и разбрах, че имам само една приятелка, отговаряща на тази моя теория, защото аз харесвам в нея не добрата визия, интелекта, начинът й на мислене и изразяване, а предимно това, че винаги, когато съм с нея, се чувствам сигурна. Знам, че макари да не е мутра или културист, аз спокойно бих минала с нея и през най-страшния квартал в града, защото тя вярва в мен и способностите ми така, както и аз вярвам в нейните. Знам, че макари да има милиони по-красиви и по-умни от мен момичета в света, аз мога да вървя по улиците с гордо вдигната глава, знаейки, че има човек, който ми се възхищава. А това ме кара да се чувствам добре, което това би трябвало да бъде главната функция на един приятел. Така че тя може и да не е "перфектният" човек, но е перфектната приятелка.
И така, тези мои размишления ме доведоха до следното резюме: може би животът ни ще си остане объркан, но и няма с нищо да му навредим, ако допуснем в душите си по един истински приятел да бъде нашата Луна. И както Луната е спътник на Земята, така и нашият приятел да ни напътства кое е правилно за нас и кое – не… както и понякога да ни помага да си напишем домашните. А кой знае, в определени случаи това може да се окаже и в наша полза…