- Колко пъти да ти казвам! – Миро беше ядосан и дори не се опитваше да го прикрие – Защо не започнеш да ме слушаш най-сетне? Казах ти да си облечеш роклята, която аз ти подарих! И дори не си се гримирала... Да не очакваш да те покажа така пред приятелите си?!
- Добре, добре... – въздъхна Деси примирено – Ще бъде както ти го искаш, нека само не се караме, моля те...
- Ще те чакам да дойдеш в дискотеката в приличен вид! Да тръгваме, Крис – обърна се той към приятеля си и излезе. Но малко преди да затвори вратата, Крис с искрено съжаление изгледа момичето и каза:
- Защо го оставяш да ти причинява това? Ти заслужаваш нещо по-добро...
Когато остана сама, Деси се отпусна на най-близкия стол, останала напълно без сили след последния скандал. Погледна роклята си и се запита какво толкова й беше лошото... Какво като не беше от скъп бутик и не по последна мода...
Но проблемът не беше в дрехите, а се коренеше много по-дълбоко. Връзката й с Миро, макар и започнала като прекрасна приказка, се беше превърнала в истински кошмар. В началото си мислеше, че той е идеалният, мъжът, за когото си мечтае всяко момиче. Беше красив, мил и забавен стига да поиска, имаше богати родители и готина кола, винаги бе заобиколен от почитателки... Всички момичета й завиждаха, когато тръгна с него, всички бяха убедени, че двамата се радват на истинско щастие... Но не беше така. Може би навън пред другите те играеха ролята на щастливи влюбени, но всъщност не бяха. Или поне Миро не беше... Той я побъркваше с вечните си претенции, с тези непрестанни негови изисквания относно вида и държанието й, сякаш впечатлението, което уставяха у хората, беше най-важното нещо...
“Той ще се промени.. все някога ще се промени, каза си Деси за да се поуспокои малко, - Само му трябва малко повече време... Някой ден ще осъзнае колко много го обичам и това ще му бъде достатъчно за да е щастлив...” Това бяха думите, които тя си повтаряше всеки следващ път, след всяка следваща караница, отново и отново. Но очакваната промяна така и не идваше...
Тя стана и отвори гардероба си. Облече новата си червена рокля, на която нейният любим толкова много държеше, гримира се, сложи високите обувки, а след тях и усмивката, която беше нещо като маска за истинските й чувства. След това се погледна в голямото огледало и направо застина. Нима младата жена, излязла сякаш от кориците на модно списание, беше наистина тя...? Облеклото й показваше повече от колкото прикриваше, а лицето й изглеждаше така изкуствено... Къде беше останала нейната истинска същност? В този момент нейното вътрешно “аз” за първи път от много, много време насам се разбунтува. Тя хвана първия предмет, който й се изпречи, и го запрати към огледалото. То се разби със звън и парченцата се разпиляха...
Половин час по-късно тя вече беше в дискотеката. Завари Миро и Крис на една от отдалечените маси в компанията на две красиви блондинки, чиито имена тя бегло помнеше. Деси се приближи, дори не направи опит да се усмихне, а само простичко каза:
- Уморих се...
О, не, тя не беше с червената рокля, а носеше само тениска и джинси. Високите обувки бяха заменени с маратонки, а косата й, вместо да е вдигната в сложна прическа, се спускаше свободно по раменете.
- Деси! Какво си мислиш, че правиш? – избухна Миро, но тя спокойно го прекъсна:
- Слагам край на този театър... Искам най-сетне нещо инстинско! Та ти дори не обичаш мен, а само онова, което искаш да бъда... Това не е любов – за любовта са нужни двама. Ти се преструваше, че си с мен, но всъщност бях сама през цялото време. Аз бях до тук...
Всички хора наоколо бяха притихнали и слушаха с интерес разиграващата се сцена.
- Искаш да кажеш, че ме зарязваш ? – каза той най-сетне, като я гледаше така все едно си е загубила ума. Него досега никоя не го беше изоставяла, все той беше онзи, който слагаше край на връзката.
- Точно така... – кимна тя.
- Глупачка – измърмори тихо Миро, но все пак достатъчно силно, че да бъде чут – Ти просто не знаеш от какво се отказваш!
Този път усмивката на Деси беше искрена.
- Не зная ли? О, не... Аз не губя нищо, а само печеля – спокойствието, което ти ми отне, самоуважението, свободата да изразявам свободно чувствата си... Аз може и да не идвам от богато семейство, може да нямам яхта и скъпа кола, но все пак ти си този, когото искрено съжалявам! Защото макар и да си имаш всичко, ти не си щастлив... А без теб аз ще бъда!
И си отиде. С гордо вдигната глава. Никой не й каза нищо. Тя сама избра своя път...
Навън беше тъмно, но тя се чувстваше странно спокойна. Сякаш можеше да диша свободно едва сега... Чу стъпки и се обърна – Крис тичаше след нея.
- Ей – весело подвикна той, - толкова съм горд с теб! Отдавна трябваше да го направиш.
- Знам – отвърна тя, - но по-добре късно от колкото никога нали?
- Така е. А сега какво ще кажеш, ако те поканя да идем някъде? Само двамата...
Деси не отговори, а само се приближи до него и го прегърна. Така я завари и новият изгрев – в неговите обятия...