Тя влюбено го наблюдаваше, докато той оживено разговаряше с приятелите си. Понякога искрено се чудеше как някой можеше да е толкова перфектен! Нямаше по-харесвано момче в цялото училище, оценките му бяха все отлични и на всичкото отгоре беше капитан на училищния отбор по футбол! Просто беше невероятно каква всестранно развита личност бе…
Анна обичаше да стои така, възхищавайки се на Владимир, който според нея (а и според всички останали момичета, които дори само го бяха виждали…) представляваше образец за съвършенство. Всички нейни приятелки бяха тайно влюбени в него; що се отнася до другите момчета – едната половина, спечелили честта да му бъдат приятели, искрено го уважаваха, докато другата, отхвърлената, го ненавиждаха, обаче всички до един завиждаха на неговите слава и успехи.
Колкото до Анна – нейната най-голяма мечта беше някой ден той да я забележи… Чакаше този ден вече от три години, но той така и не идваше. Затова днес беше решила да вземе нещата в свои ръце… Знаеше, че той си има приятелка, но какво от това? Тя самата също си имаше приятел, но дори при един единствен жест от страна на Владимир би изоставила гаджето си – та нали човек трябва да преследва мечтите си…?
Когато Владимир най-сетне се раздели с приятелите си и тръгна по пътя към игрището, Анна го изчака зад един завой и тръгна напред точно като чу приближаването му. Сблъскаха се и учебниците, които тя държеше се разпиляха на всички страни.
- Съжалявам – извини се той и се наведе да й помогне да си прибере нещата – Не те видях…
Тя вдигна поглед и го изгледа обвиняващо с хубавите си сребристо-сиви очи, които навярно бяха най-красивото нещо в лицето й, а и тя прекрасно знаеше как да ги използва…
- Ти никога не ме забелязваш – отвърна му тя – Затова сега така се получи…
- Какво мога да направя за теб? – попита той, чувствайки се виновен пред непознатата.
Анна отметна настрана блестящата си на слънцето черна коса и поклати глава:
- Нищо не искам… Ти навярно дори би се притеснил, ако те видят някъде с мен.
Тук Владимир искрено се изненада.
- Как може да говориш така? Та аз дори не те познавам, защо да се смущавам от теб?
Тя беше очаквала подобен въпрос и, разбира се, имаше точния за него отговор:
- Докажи, че греша тогава!
Той помисли за момент, след това падна право в капана й:
- Добре! След часовете те чакам в кафето до училище. И ще бъда заедно с приятелите си, ще те запозная с всички за да видиш колко неоправдано е лошото ти мнение за мен.
Тя кимна доволна и се оттегли. Щом влезе в класната стая всички забелязаха сияещото й лице и започнаха да я разпитват какво е станало. Възторженото й твърдение, че Владимир я е поканил на среща предизвика бурни реакции – първо вълна на недоверие, след това истински фурор. Засипаха я с въпроси от къде го познава, какво общо имат и т.н… Анна обаче самоуверено им се усмихваше и отказваше да отговаря. До края на деня из цялото училище се разнасяха всевъзможни клюки с най-фантастични обяснения за тази неочаквана новина – едни твърдяха, че Анна и Владимир имали отскоро тайна връзка, други че били братовчеди, а най-абсурдното беше слухът, че всъщност и преди пак са ги виждали често заедно! Само едно със сигурност беше ясно – в този ден Анна се превърна в най-популярното момиче в училище. Сега всички, които я бяха взимали за невзрачна и интересна, оцениха всичките й достойнства и хубави качества и неусетно компанията й стана търсена от всеки. Колкото до самата нея – тази промяна искрено я очароваше и забавляваше.
Часовете отлетяха неусетно и дойде време за срещата. Анна развълнувано влезе в кафето. Както беше обещал, Владимир я чакаше там с компанията си. Запозна я с всички и вечерта мина прекрасно. Самата Анна можеше да бъде прекрасна компания, стига да искаше, а чувството й за хумор бе ненадминато. Поради тези няколко причини всички я сметнаха за неоспоримо готина и я приеха в техния кръг. Дори едно от момичетата я покани на купон на следващия ден, където пак щели да се съберат всички. Тя с радост прие.
Щом стана късно Владимир предложи да я изпрати.
- Не е хубаво да се прибираш сама – каза й той сериозно – Нека те придружа.
- Става – кимна тя и излезе с него.
Вечерта беше извънредно тиха и ясна – идеална за разходка.
- Искаш ли да се поразходим наоколо преди това? – с копнеж попита Анна – Толкова е красиво тук…
- Разбира се – отвърна той – защо не.
Повървяха заедно из парка, накрая седнаха един до друг на една пейка. Той заговори първи:
- Знаеш ли… Винаги идвам тук, когато съм объркан или притеснен… Успокоява ме това място. Просто стоя и гледам звездите… Понякога се чудя дали и някой друг не прави същото нещо в същото време. Не е ли странно? Всички си мислят, че нямам проблеми, че на мен всичко ми е идеално и няма за какво да се тревожа…
- А не е ли така? – плахо попита тя.
- Не, не е – той се наведе и откъсна едно малко цвете от земята – Аз не живея своя живот; дори не съм самият себе си, а просто онова, което другите очакват да бъда… Понякога чувствам, че се задушавам така, Ани…
Тя повдигна ръката си и преплете пръсти с неговата, след това нежно се облегна на рамото му.
- Искам да ти помогна да откриеш себе си – прошепна страстно тя – Знам, че мога… знам, че с мен ще успееш да им покажеш кой си!
Той меланхолично я изгледа и след това тъжно се засмя.
- Не го прави – поклати глава Владимир – Не знаеш какво правиш, дори ти самата не знаеш кой съм… Накрая ще останеш наранена и ще съжаляваш за всичко това.
Анна с обич погали лицето му, целуна го по челото и го притисна до себе си.
- Нека поне опитам – помоли тя.
Той помълча известно време и след това се съгласи.
- Добре, така да бъде… Но помни, че съм те предупредил!
- О, Владимир! – възкликна тя – Да знаеш само колко щастлива ме правиш! Обичам те…

Край на част І