Тя вървеше и търсеше... Търсеше себе си... опитваше се да събере парчетата на своя погубен живот – натрошени, прогнили, липсващи...
Ето, тя слепва няколко части, вдига гордо глава и продължава да върви... Не забелязва минаващите наоколо хора. Те не могат да и помогнат. Какво знаят те за нея?...
Тя продължава да върви и търси...но какво... Заслужава ли си..., има ли изобщо някакъв смисъл... А може би се опитва да намери своята изгубена любов, своя безвъзвратно изчезнал живот.
Един последен опит...

Вървейки, тя съзира частица от него... Тъжните и очи се спират на сергия с цветя. Взема си букетче теменужки. Гледа ги дълго, а очите и издават хиляди изменящи се чувства...
Има ли болка, навяват ли и спомени за тяхната последна нощ, за последната целувка?...
С теменужки се бяха запознали, с тях се и сбогуваха...
„Напомнят ми за очите ти”, така казваше често той, „прекрасни очи – теменужено сини, дълбоки, примамващи и винаги усмихнати...”

Сега тези очи, прорязани от тъгата, горяха с необичаен блясък... Тя най–после беше избрала...отиваше при него и този път щеше да го има за винаги.
Продължаваше да върви. Не знаеше на къде, просто вървеше, но бе сигурна, че пътят ще я отведе при него.
А хората бързаха все така край нея.

Тя се усмихна. Беше стигнала до старото мостче, от което хората хвърляха монети в бързите и пенливи води на реката. Казват, било за щастие !!! И тя вървеше към своето щастие – ЗАВИНАГИ !!!...

Отново болка – пареща и силна. Погледна теменужките – символ на тяхната любов, на тяхното сбогуване... Той си беше тръгнал с тях. Букетче теменужки му бе подарила на раздяла и бе плакала неудържимо... Безвъзвратно изгубен за нея, отправил се към своя нов дом...
Бе ужасен ден... Телефонният звън...болницата...църквата...прощалната целувка... Всичко бе толкова нереално, бе като лош сън. Помнеше как спуснаха тялото му в двуметровия гроб и после нищо ! Дори не плачеше...не живееше...едно пусто нищо.
Погледна към бурните речни води, сини, с цвят на теменуги. Видя отражението си във водата, видя и него...

Вече не вървеше, а само се взираше в любимите очи. Викаше я...
Наведе се да го докосне...
Няколко секунди... и вече завинаги бе с него...
Това бе последната липсваща част от нейния живот – пъзелът бе нареден!!!

А по повърхността на водата плуваха малки теменужени цветчета!...