Още от раждането си човек започва да учи своя майчин език, живеейки в свят, пълен с ограничения. Обичайна история, срещаща се по цял свят. Но с какво тя се различава от останалите подобни? Нима е единствена и неповторима сама по себе си? Отговорът е категоричен: Да! А с какво?
Разсъждавайки по детайли откриваме, че границата е еквивалентна на преграда към нещо. То би могло да бъде желано, опасно, но най-често е забранено по ред смислени или глупави причини.
Границата на юридическото понятие определя територията на дадена държава. Те бива начупена, права, представлява воден басейн и т.н. Различна по вид, но с единствената функция да спира нежеланото влизане на лица, нарушаващи спокойствието и реда в страната, и да бъде преграда за своеволното излизане на гражданите, недоволни от социалната политика на управляващите. Но като всяка граница и тази би могла да бъде преодоляна. Поради условните си знаци и защитена само на малки участъци, тя представлява лесна преграда за алчните съседни страни, желаещи да разширят територията си. По този начин тя се стеснява все повече и повече, а често дори и изчезва.
Границата като ограничение е най-често на морална основа. Тя е съвкупност от забрани. Бебето е наблюдавано, за да не лапа всичко. На детето не е позволено да стои по тъмно навън, да си ляга много късно. Ученикът е задължен да си учи уроците, за да не повтаря един и същи клас. Работникът е длъжен да бъде навреме за работа. От собственика се изисква плаща без закъснение заплатите на подчинените си и т.н. Примерите са безброй много. А границата е невидима преграда към „отсрещния свят”. Със социалното си положение ние я стесняваме или разширяваме. Но тя винаги остава. С опита си да я преодолеем пред нас „израстват” по-нови и по-страшни граници – наказание, затвор, смърт...
Езикът като изразно средство е разпространен по целия свят. Той е познат от древни времена. Праисторическите хора са контактували помежду си с помощта на рисунки, звуци и жестове. В хода на еволюцията звуците на се „облекли” в думи, а жестовете са се видоизменили и усъвършенствали до познатият на всички в днешно време език на глухонемите.
Дали наистина е вярна историята за Вавилонската кула, никой не би могъл да установи с точност. Но факт е съществуването на множеството езици, които въпреки различията си имат и редица сходства. Намирайки се в обществото от академици, ние сме задължени да говорим техния език. Същото е сред приятели, колеги, на парламентарната трибуна и т.н. Не познавайки изразните средства, с които трябва да боравим във всяка една от сферите на общуване, ние биваме ограничени да вземаме участие в съответните разговори, диспути, оратории. Налага се да останем в своя малък свят от „себеподобни”.
Поглеждайки към пъстрата палитра на чуждите езици, ние осъзнаваме практическата невъзможност да ги овладеем всички заедно. Затова се ограничаваме със собствените си познания. Като ученик всеки се стреми да учи колкото се можа по-малко, поради което в много от случаите ученето на чужди езици остава на заден план. Често се питаме за какво ни е всичко това в живота. Но поемайки съществуването си в свои ръце, осъзнаваме, че светът има нужда и безсмислените неща. В днешно време владеенето на поне два чужди езика върви ръка заръка с почти винаги задължителните компютърни познания. Нима не е нелепо да се откажем от една скъпо платена и желана работа, само заради проява на мързел навремето?
От такива дреболии страдат и емигрантите в дадена страна, чийто език им е непознат. Именно той се явява пречка за намирането на легална работа, на приятели, с които човек да споделя своите преживявания, радости, неволи. Ограничава изразните средства до жестикулиране, а много неща не биха могли да се обяснят чрез хаотично махане с ръце.
И ето, че се налага да живеем в нашия си свят. От амбициите ни зависи колко голяма „площ” ще обхваща той. Дали ще се ограничава само в нашия дом или махала, сред роднините и приятелите (малцинствата) или ще имаме общ език със своите съграждани. Поради емиграцията, само за да се спасим от живота си досега, ние доброволно влизаме в устата на лъва, живеейки по собствена принуда някъде, където езикът ни не е говорим и ние не владеем местния. Оставаме сами, без да можем да разчитаме на помощта на когото и да било.
А отвъд „границата” ни чака един нов свят, включващ в себе си други хора, обичаи, защо не и любов. Чрез чуждите езици ние разширяваме възможностите си в професионален и личен план, с което спомагаме и за развитието на международната търговия. Контактите с чужди хора откриват нови хоризонти пред очите ни. Ние пък осъзнаваме смисъла на познанието, защото хората са тези, които поставят границите на едно или друго нещо. Съдбата е в наши ръце. Да направим така тя да се движи спрямо нашите желания и стремежи.