“Това е краят...”, прочете тя собствените си написани думи и свали очилата за да избърше сълзите, които се стичаха по лицето й. Искаше да не плаче, да е силна, да приеме тази нощ като естествен завършек на нещата... Но уви, не можеше.
Всичко свърши.
Девет месеца обич... Знаеше, че за него бяха по-малко, тъй като не беше охладнял към нея нито от днес, нито от вчера, а от по-продължително време насам. Кой бе виновен за това...? Дали беше проклетото разстояние, дали беше нейната неестествено голяма, дори задушаваща на моменти обич, или пък бяха неговите лъжи и липса на интерес?
- Поне да се беше опитал да ме разбереш – прошепна тихо тя гледайки монитора на компютъра си... Поне да й го беше казал лично или по телефона! А така... Така болеше.
Но тя бе свикнала вече с болката – неин постоянен спътник през тази дълга връзка. През последните месеци най-вече беше все така: той я оставяше сама, тя го чакаше и страдаше, мразеше го на моменти, а другия ден му прощаваше всичко – и лъжите, и иронията, и пренебрежението... Може би ако не беше така добра и все прощаваща към него той щеше да се научи да я уважава и да бъде честен с нея. А може би не... За всяка грешка тя му намираше извинение, оправдавайки и непростимото. Дори сега го правеше...
Извиняваше го за желанието му да се разделят. Все пак никой не заповядва на сърцето си, нали така? Нима беше негова вината, че е спрял да я обича... Може би тя не беше достатъчно добра за него. Може би той не оценяваше това, което има. Може би не им беше писано да бъдат заедно...
Чувствата трудно се изразяват с думи. Още повече щом виждаш как смисълът на всичко си отива, а ти не можеш да го спреш... Тя живееше за него, за него тя беше готова да умре... Нима такава любов може да умре? Казват, че нищо не е вечно. Да, за някои може и да не е, но тя не беше от тях. Знаеше, че той никога няма да я разбере, нито да я оцени, нито пък щеше да му липсва така както той на нея... Но тя знаеше, че няма да го забрави никога. Не защото не можеше, а просто защото не искаше. Щеше да остане вярва на една любов, дори взаимността вече да е умряла. Има ли нещо по-безсмислено от това да живееш в миналото? Каква глупачка беше само тя задето не можеше да прежали истинската любов! А това наистина беше любов, не просто някакво си влюбване...
Имаше време, когато той я обичаше също така пламенно, както тя никога не бе спирала да го обича. Но това време си отиде... Нямаше го онова влюбено момче вече. Защо тогава тя беше същата като преди...? Защо не можеше да охладнее към него тъй както беше охладнял към нея той? В любовта винаги явно единият обича повече... А кой ли губи повече при раздяла – този, който е обичал, или този, който е бил обичан?
Колко объркано беше всичко. Майка й случайно влезе в стаята и се притесни като я видя разплакана за пореден път... Замисли се. Кога за последно беше обръщала внимание на майка си? Толкова обсебваща беше любовта, та дори нямаше време за хората около себе си.
Болка, болка, болка... А от вътре едно разкъсващо нищо. Как само не й се живееше... Но би било твърде лесно да напусне този свят, след като имаше още хора, които я обичат, макар и тъй незначителни и незабележими в нейните очи.
Това е любовта. Започнала тъй внезапно между двама, които дори не бяха се виждали на живо. Две имена в Интернет, попаднали случайно един на друг в една от чат програмите. Но те отдавна не бяха просто black_lady и Trillian, а много, много, много повече...
Но свърши. Всичко свърши. Само болката остана. Но дори и тя е по-добре от самотата, нали така?
Това е краят на историята. Моята история. Но така и не се научих да пиша за себе си от първо лице... Аз знам, че Деян никога няма да прочете тези редове. Споделям тук само за да докажа на себе си, че не ме е страх да разкажа на другите това, което стана. Не искам да донасям песимистични мисли на никого, просто искам да ви кажа, че любовта не винаги е легло от рози... Аз вярвах в онази голяма, искрена и вечна любов. И още вярвам в нея, както ще вярвам и винаги. Какво от това, че се случва само на другите... В моето съзнание ехти само думичката “сбогом” и всичко е някак неясно, като лош кошмар, от който трябва да се събудя.
Но не е сън. А дори да отворя очи, седнала в леглото си, и да се огледам наоколо, аз пак ще съм сама. Сама...