Беше тихо. Нищо не помръдваше.Звездите сякаш спяха. И само луната като ням свидетел осветяваше безжизненото човешко тяло. Снегът- досега чист и девствен- се пропи с кръвта на една млада жена. В този момент една малка звезда осветяваше пътя на една отдалечаваща се от трупа фигура. Но никой никога нямаше да открие бягащия престъпник, който стъпваше в снега, без да оставя следи.
Денят бавно измести нощта. Мартин вдъхна парфюма на Лилия. Искаше да я прегърне, да почувства тялото й до своето, но усети, че я няма. Той стана.
- Лили!? Къде си? Лили?!
Нямаше я в апартамента. Изведнъж чу полицейски сирени. Погледна навън...и я видя...
-Лилииии....
Тя лежеше там с красотата на безсмъртна богиня...дори във смъртта. В този момент нещо в Мартин умря. Алената роза, която кръвта на Лилия беше нарисувала в снега, бе единственото цвете, поставено на гроба на душата му.
Денят бързо си замина. Tиха сянка ефирно премина обратно по недокоснатия сняг. Тя се строполи до една безплътна надгробна плоча. Взе кървавата роза между пръстите си и усети аромата й.
„Убих собственото си тяло, за да бъдеш щастлив. За да убия съмненията на разума. За да гледам как ще откриеш онази, която ще те обича безумно. Чиито чувства ще бъдат диктувани само от сърцето. Вместо това сега стоя на гроба на душата ти. Погубих тялото си, погубих теб, а сега трябва да напусна завинаги...и да се надявам да се върнеш...”
Сянката безшумно стисна розата на собствения си живот. Капки кръв потекоха по безплътният надгробен камък...
Една душа се завърна в тялото, което беше напуснала, а друга напусна света завинаги...
Седем години по-късно мечтата на душата-убиец се сбъдна...
Мартин стоеше пред олтара и очакваше своята нова любов да свърже душата си с неговата...