Вятърът бучеше в клоните. Тъжната песен, която той пееше над гроба на природата, изпълваше цялата стая. Снегът падаше на парцали и бързо покри земята. Сякаш искаше да скрие грозното лице нз смъртта , която беше дошла, за да отнеме красотата от този свят.
Тя влезе в своята стая - толкова слънчева преди няколко дни и толкова мрачна и пуста сега. Беше студено... Много студено. Запали свещта, тихо горяща в нощта, когато той беше тук. Погледна празното легло. Там, където той лежеше, докато тя, сгушена в силните му ръце, заспиваше като изгубено дете.
Тя легна и прегърна възглавницата. Усети аромата на парфюма му. Той я опияняваше. Загледа се в пламъка на свещта и видя лицето му - нежно и усмихнато. Той сякаш я гледаше от там и казваше: „Обичам те!”
Студът разкъсваше тишината, но тя не го чувстваше. Също както малкото пламъче можеше да подпали цяла гора, така спомена за него запали в нея бушуващ огън, който превърна сълзите в бисери. Душата й гореше... от любов. Тя затвори очи, а вятърът утихна и само й нашепваше неговите думи.
Тя бавно отлиташе към свят, изпълнен с прекрасни спомени, когато сянка премина покрай свещта. Една усмивка се отрази в пламъка преди да бъде угасен. Сянката тихо се доближи до леглото и този път не вятърът й каза „Обичам те!”…
Той легна до нея и я прегърна. Студът вече си беше отишъл...