Следи в прахта от изгубен живот,
губещи се там в хоризонта...
Беше й буквално верен до гроб,
а отиде си толкоз самотен.

Години наред лъжа след лъжа,
обещания сиви и празни...
А щом настъпи часа на нощта,
тя излизаше с приятели разни.

А някога беше почти като в сън,
мечтата бе станала сякаш реалност...
Ръка за ръка всяка вечер навън,
и се будеше сутрин до нейното рамо.

И сякаш гледаше в рая
през онези нейни красиви очи...
И тайно си мислеше - "Тя е,
момичето до края на моите дни."

И онези жадувани, нежни целувки,
онази нестихваща огнена страст...
И тогава ли всичко били са преструвки
би я попитал, но от отговор беше го страх.

И така раздели се със своята мечта,
с момичето нарекъл своя любима,
с човека донесъл му толкоз тъга,
с жената, която обича.

Всяка нощ ставаше все по-студена,
и всеки път се будеше сам.
Всичко наоколо бе толкова бледо,
нямаше щастие, нямаше плам...

И след толкова много лъжи
той, че я мрази всеки ден се зарича...
Ала някога с нея бе сбъднал всички мечти
и дори след смъртта, той пак я обича.