Падат бавно, но сигурно... Понякога срещат пътищата си, удрят се една в друга, а понякога падат свободно и завинаги потъват в забвение... Помнят я само тези, които са я срещнали по пътя си надолу. Помнят я... докато не последват нейната участ.Мрак, тъмнина, стопени в земята, в царството на вечността... В полета им има толкова красота, такова спокойствие.
Снежинките продължаваха да летят, а аз все така ги наблюдавах с възхищение. Много от тях падаха след краткия си полет към земята, други нови се появяваха и въпреки че те не можеха да заместят падналите, приказната зимна картина се запазваше...
Изведнъж вниманието ми привлече една прекрасна снежинка... Беше толкова бяла, сякаш заобиколена от синкаво сияние, приличаше по-скоро на ангел, разперил величествените си криле... Изглеждаше толкова свободна, непринудена, красотата й не можеше да бъде сравнена с нищо познато. В началото просто й се възхищавах, но тайно се надявах пътищата ни да се срещнат. С изненада забелязах, че тя се приближава към мен. Най-вероятно просто пътя й минаваше покрай мен, обаче дали случайно или не, тя ме докосна. Допирът й не беше като на другите снежинки, беше толкова топъл, толкова завладяващ... Дори това мимолетно докосване ми беше достатъчно да надникна в душата й. Беше толкова чиста, изпълнена с искреност и доброта...
Дали привлечен от неземната й красота, или възхитен от блясъка в прекрасните й очи, дали обладан от мисълта, че трябва да я хвана, че трябва да я имам, аз я последвах. Тя ту се отдалечаваше и почти я изгубвах от поглед, ту се приближаваше, но така и така не можех да я хвана. Просто бягах след нея, покорен от чувството, наречено любов. Опитвах толкова пъти, изпробвах толкова начини, но тя винаги бе пред мен и не можех да я спра. А бях толкова искрен... толкова влюбен.А тя се отдалечаваше все повече и повече... В началото бях щастлив, сигурен, че съдбата ни е отредила да бъдем заедно...А тя продължаваше да се отдалечава... Напрегнах всичките си останали сили, последен опит, но всичко бе напразно... Тя се скри в тъмнината и всичко бе загубено...
Спрях и се огледах. Снежинките продължаваха да летят... Всяка поела своя път... Всяка търсеща щастието си, преди неизбежното си падане... Тогава разбрах - Тя не е бягала от мен, Тя просто е следвала своя път, своето щастие... Сега единственото, което мога да направя е да й благодаря, че ме дари с радостта да се докосна до нея, че ме дари с възможността да срещна пътя си с този на най-сияйното и красиво същество, раждало се някога на този свят. Да й благодаря, че ме дари с чувството любов...
Дали имаше друга като нея - едва ли... Дали щях да срещна пътя си с този на някоя друга, на която ще имам възможността да дам всичката си обич, която да пазя и защитавам в тъмнината, която да утешавам в неизбежните трудни моменти - може би... Но сега докато се оглеждам такава не виждам... засега...Гледах навсякъде около мен... Изведнъж погледнах надолу и с изненада разбрах, че плавно падам... Та аз съм бил поредната снежинка, чакаща своето първо и последно докосване със земята... Не ме беше страх - аз знаех, че въпреки неизбежната си участ, когато затворя очите си за последен път, аз отново ще Те виждам, Ели и завинаги ще останеш в сърцето ми. Винаги ще нося това, което ти ми даде без дори да подозираш. Красотата на твоето тяло, огънят, горящ в очите ти, неописуемо-опияняващия ти глас, чистотата на прекрасната ти душа винаги ще са с мен, защото аз винаги ще Те обичам!!!