Един зидар ме гледа през прозореца
на улицата,по която аз вървях:
погледнах го-в очите му приумица
на някаква съществена мечта

Зидарят леко се усмихна-
в усмивката му нямаше тъга,
тя беше празна-нищо нямаше:
като душа лишена от борба

Опитомен на глад, опиянен от студ
зидарят клатеше глава,отмереше
минутите на своето мълчание
в години на безличния си труд

И аз не спирах да се взирам в него,
защото виждах не човек, а сянка
лицето му безпринципно и леко-
размазано в замазана осанка

Усетих чувствата как сбиха се в дилема:
Човек ли бе или маймуна?
Работник или роб... двигател или гума
сънува или съществува...

Объркан изпълних света си със мисли
и стигнах до избор потресен,жесток:
зидарят всъщност бе богат на липси,
с които заплаща за евтин живот..