Очите ми невинно, по детски
гледат те така, протягат се
мечтите ми, а ти ....
небрежно,със милувка
като полъх, отнемаш им дъха.

А този порив чий е?
къде съм тръгнал ли,
с треперещи крака, ама...
напред,аха....
защо към тъмното и мрака?
не казваш, ще... вървя.

И тази сила смешна, парадна ли,
увереност ли, що?
аз мислех я за моя,а тя...
защо руши доброто и гази...красота,
и кичи се с властта, кажи де?
а.., и тя ли твоя е била.

А ти какво помисли,
ей...., не е така,
аз философствам, бродя и се ровя
умувам и творя, съграждам....
ах как се смееш само, но защооо?
по пълна пак от всичко ли си?
как твои...и мъдростта и тишината,а?
..да...да...

Не може ли поне това да бъда,
с омраза, с гняв и дива злоба,
да съм един и вечен,
див, ехиден,...адски бесен,
веднъж пред теб, свободен и щастлив...
от тебе,а....от теб ли пак е тоз мотив?

Да знаеш скъпа, ти си, ти си, и си ти...
но все пак...аз съм,поне мъничко,
частица крехка, глътка, залък, блясък
от твоята грозна и неумолима,
безкрайна пустота....

на смъртта, с любов, от мен.