Какви морета
са изпълнили
очите
на онзи, който, седнал
на брега, се взира.
Дали очаква
поздрав от реката,
която някъде завива,
или подхвърля камъчета –
безкрайното търпение
на дъно.
Къде ли може
да отиде
с нозете си – тръстики
в привечерен вятър
и със сърцето си –
луна във огледало.

Отронват се звездите.
Падат…
Една
подир една.
Въздишки.