“Великите мисли се раждат не толкова от велик ум, колкото от велико чувство”. Колко точно се е изразил Достоевски. Сигурно и Паисий е написал своя шедьовър “История Славянобългарска” заради породилите се у него искрени чувства към съдбата на собствения му народ, които прерастват в загрижения му укор: ”О, неразумни юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин? ”Подтикът му да промени психиката и мисленето на народа към развитие на просветата, културата и духовността не е фикция, а осъзната реалност. Реалност, която е била, е и ще бъде, защото една държава, един народ не могат да съществуват като такива, ако ги няма устоите на обществото. Това са морала, нравствеността, естествено произлизащи от религията и обичаите, благодарение, на които българинът се е самосъхранил през петвековното робство. Това са също и образованието, законите, семейството като основна единица на обществото. За съжаление в последните години се забелязват процеси, които са пагубни за личността. Не е пресилено да кажа, че водят до пълна деградация - морална, нравствена и социална, а тя от своя страна до маргинализация на индивида и обществото като цяло. Примери могат да бъдат дадени много, отговори на въпроса защо-също. Още Ботев е казал в едно свое стихотворение: ” Свестните у нас считат за луди.” Това твърдение важи с пълна сила и днес. Развитието на технологиите и живота не може да бъде оправдание за бездуховността и моралното падение, особено на настоящото поколение, което вместо книга предпочита интернет, вместо спорт-стоене по кафенета. Самите устои на семейството са разклатени поради икономически, социални и други причини, които затварят отделния индивид вътре в себе си и принизяват битието му до просто оцеляване, лишено от социални контакти и културни занимания. Основната диагноза на българина е чувството за безперспективност, лесното отричане на собствената му идентичност и залитане към други култури. Криворазбраната демокрация, превърната в слободия, обърка хората и премахна нормите. В този смисъл мисля, че днешните българи не могат да бъдат убедени с укорите на Паисий, ако те самите не узреят и не достигнат до болезнената реалност. Това ще стане според мен, когато разберат, че много повече са загубили, отколкото спечелили по пътя на подражанието, губейки своята идентичност, гордост и дори суверенност като народ. Не случайно Грацион е казал: Неща, които би било най-приятно да забравим, ще помним цял живот”. Дано помним думите на Паисий и изкараме поуките от грешките, които правим. Колкото и черни да са краските на картината, която описах, винаги ще има лъч надежда. Защото когато достигнем дъното не можем повече да пропадаме, а само да се оттласнем и издигнем.