Стоим в стаята от детството с тебе,
за ръка държа те,нежно ти говоря.
А ти поглеждаш ме като дете
и слушаш ме с усмивка само.
Спомняш ли си мила онази вечер,
прозореца огромен и звезди,звезди.
А аз разказвам ти за чудни светове
а ти като сега в захлас ме слушаш.
Спомняш ли си мила онази сутрин,
как слънцето лицата ни огря.
А ние с тебе,смеех ме се жадно,
не знаейки какво ни чака до вечерта.
Спомняш ли си мила онези дни,
безгрижни бягахме в реката.
А после с кошници беряхме,
огромни с аромат,ягоди кат захар.
Спомняш ли си мила онези вечери,
когато влюбена безумно бях.
И говорих ти за него с обич,
за момчето ми ,за голямата любов.
Спомняш ли си мила онези дни,
незабравими от детството ,нали.
О колко смях,любов и обич,
едно село през летата ни дари.
А после минаха години,
разделихме се,всеки своя път пое.
Ти в София отиде,омъжи се,
за мъж от друг свят,неразбран.
А после замина за далече
и уж бе толкова добре.
И в разкош,в престиж ти бе,
но не издържа духът ти,разболя се.
Стоим в стаята от детството с тебе
и само тук днес искаш да живееш.
Като отшелник от света суетен,
тук в нашите,приказни мечти.
ДЖУЛИЯ БЕЛ