На верандата в своята къща стоеше призрак с прозрачни крила
и тихо поглъщаше големи залъци горчива самота.
Вече нямаше време да извърта към светлината очи,
защото бе нощ непрогледна за него
и не му оставаше нищо човешко, освен да мълчи.
И вятърът бавно през него
докосваше сивите му мечти
и го караше да се сеща...
„На верандата в слънчево време призраците не остават сами...”
А нощните пеперуди зад него
присвиваха своите крилца
и го отнесоха към небето
“Дано там не е самота...”

Изстена той мъчно.
Не чу даже как този звук прозвуча.
„Защо ли не чу никой колко силно пищя?”
Приседна на здравото си коляно.
Само си спомни за старите рани. Бе див.
И болката започна да му липсва.
Някога беше приятно да боли, че си жив...

Послепис: само в смъртта си човек умее да усеща
И наистина е жив.