Заобилокена съм от толкова хора,

но всъщност съм самотник -

самотник сред много хора.

Дали с всички е така или

просто аз не ставам за живота

на тази зле сътворена земя!

***

След всеки удар, след всеки сблъсък

аз трябва да ставам,

трябва да продължавам,

нямам право да се предавам,

а понякога ми се иска

да бъда разбрана, прегърната, утешена

или да остана стъпкана в пръстта повалена.

И никой, никога да не се сеща за мене!

***

Животът е едно непрекъснато разочарование!

Музиката, химикалката и белите листа

са моите единствени приятели,

предателства ме обграждат отвсякъде.

Нямам вяра в любовта,

нито пък в живота,

нито в приятелството

между хората.

Обичам самотата.

В нея се чувствам защитена,

в нея никой не ме наранява.

Каквото и да кажа

то се връща, като бумеранг

върху мене.

Няма щастие, няма обич!

В този свят има само омраза.

***

Нямам право да плача,

сълзите са забранени!

Нямам право да викам...

Нямам право на мнение!

Нямам право да се усмихвам,

нямам право да говоря,

нямам право да живея...

Чувате ли ме хора...

***

Колко пъти ми се иска да политна,

като птица в простора

само миг... и край на всичко...

Край на мъката,

на неразбирането, на сълзите ми!

Само миг и няма да ме има...

но децата... те са тези, които ме спират

да политна, като птица -

птицата на смъртта.

***

Ние идваме от различни светове

аз говоря - не ме разбираш,

ти обясняваш - не те разбирам.

И само на белите страници

мога да споделя мъката си

и всичко, което става в мен.

***

Сълзите ми се стичат по лицето.

Нямам повече сили...

Дали не е по-добре да си сам,

кой е измислил съвместното съществуване?

Кой е измислил брака?

Защо брака убива любовта между хората?

Защо нищо не е така,

както е било преди?

Едно нещо не трябва да започва,

за да не свърши...

1996 г.