Посред нощ сядам да пиша,
сякаш сънищата са само спомен далечен,
вече блед и невидим,
ненужен и в забрава облечен...
Посред нощ сядам да пиша,
но очите ронят сълзи,
а сърцето от болка крещи,
и напомня горчиво
че забрави ме вече...
Човек не казва ОБИЧАМ,
за да убива време
или разведри тежката тишина...
Ти ми каза,че аз смисъл в живота,
а сега стоя сама,
сред перфектно тежка тишина
и плача...
За тебе...За тебе,любов,
която не мога да убия!
За тебе,моя радост и болка,
която не мога да скрия!
Искам гласа ти да чуя,
искам да видя онези нежни очи,
които хиляди пъти са палили огън
и в най-непрогледният мрак дори...
Искам да усетя прегръдка,
искам твоите топли ръце
да обгърнат моето тъжно лице,
да напомнят за миналото...
Тогава, когато звънеше непрестанно...
Тогава, когато ОБИЧАМ ТЕ не беше странно,
а нашият поздрав...
Аз те ОБИЧАМ...
И винаги съм те обичала,
и хиляди пъти съм се заричала
във вярност.
Посред нощ сядам да пиша,
но очите ронят сълзи...
Фалшива усмивка,опит за хумор,
но самотата всичко провали.
Посред нощ сядам да пиша,
но очите ронят сълзи...
Виня себе си, виня тишината,
но май за всичко си виновен ти...