Беше есен и се сипеше дъжд.На малката уличка нямаше хора.Във празната стая стоеше мъж и през стъклото разплакано отправил бе взор.Не, не той... Стъклото плачеше.Той самият не умееше да плаче.Дъждът си валеше, обаче...Изведнъж на улицата излезе момиче.Едно такова малко, с рокля на цветя.В едната ръка носеше чанта и тичаше.В другата – чадърът огромен на своя баща.Момичето се гордееше сновата рокля,получи подарък и торта със седем свещички.Не съжаляваше, че дъждът роклята измокри – много искаше да я покаже на всички.В този момент забързан чичкобеше пришпорил скъпа кола.Отиваше той да вземе паричкиза своите съмнителни тъмни дела....Стъклото за миг престана да плаче.Със малкото тяло сълзите избърса.В очите детски нахлуваше здрачът...Напразно отчаяно слънцето търсиха.“Стана внезапно” – повтаряше той.“Не я забелязах, отнякъде изскочи”...Дъждът се беше превърнал в порой,а чичкото подгизнал нещо сочеше.Той така и не забеляза новата рокля.Бе първо унесен, а после “си изпати”.Сега тя не беше просто измокрена – кал и кръв погребаха цветята й.Отдавна всички отвън бяха мокри.Дъждът си валеше, обаче...Съжалявайки за... хубавата роклямъжът в стаята реши да поплаче…