На пейката в парка отново седя,

хвърляйки храна и съзерцавайки дъгата.

Броят на птиците в езерото оредря

и водата самотна се полюшва, горката.

Задържам замръзналата си ръка в(ъв) джоба,

но виждам чакащи лебеда два.

„Дали чакат за храна?"

Вадя храната и сипвам във водата

препълнена шепа една.

Двата лебеда обръщат глави

и повече отдалечават се, уви.

„Не, това не е молба за храна,

това е сърцераздирателна раздяла!"

Безмълвно гледам допрелите глави

снежнобели красиви лебеди.

„Та те образуват сърце!"

Мокри и треперещи не помръдват те,

докато единият леко повдига се,

отдалечава се и изчезва някъде далече.

Остава другият лебед сам,

на самота обречен там.

Навел глава седи някак тъжен,

издава той звук от гърдите силен,

надяващ се, че някой ден

отново ще бъде така обичан.

Все така безмълвна седя аз,

нямаща сили ръцете си да стопля.

„Та защо да ги топля?

Те не знаят що е болка."

Бавно замръзвам, усещам студа,

някак олеква ми, акво да избера -

„Безсмислен живот или смъртта?"

Усещам целувка нежна и топла,

събуждам се в любимото легло.

„Нима само сън е било?

Та то беше напълно реално!"

Поглеждам до мен любимия мъж -

казва, че решил го е изведнъж.

Вече не се сърдел, бил решил,

че ме обича силно и всичко е преценил.

Остава с мен, няма значение раздялата,

питам „Откъде дойде промяната?"

- От съня, който сънувах снощи,

вярвам, че реалност е още.

Не искам да отлитам от езерото „Любов",

дори да остана ранен лебед съм готов.