ВЪЗПИТАНИЕТО НА ДЕТЕТО СПОРЕД ИНДИВИДАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ

uFeel.me

ВЪЗПИТАНИЕТО НА ДЕТЕТО СПОРЕД ИНДИВИДАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ

Автор: silvanka, 2 февруари 2008 г. в 00:00 ч.

прочити: 3358

Душевният живот на едно дете е нещо вълшебно и която и негова точка да вземем, той ни запленява. Всяко действие като че ли отразява живота и личността на детето в неговата цялост и следователно, без да познаваме този невидим фон, не бихме могли да го разберем. Този феномен ние наричаме единство на личността. Алфред Адлер
Принудени сме да проследим цялостната история на живота на детето, ако желаем да разберем определено отделно събитие. Развитието на това единство - координацията на действията и проявите по определен образец - започва от най-ранно детство. Семейството, социалната среда , микрообществото, в което детето започва живота си, поставят своята рамка, уеднаквявайки действията и проявите му. Изискванията на живота пък го поставят в различни ситуации, които дооформят детският характер, индивидуализирайки действията, реакциите му и то започва да се различава от останалите деца. Според Адлер повечето психологически школи най-често изпускат единството на личността, което води до разглеждането на даден жест или проява на определено дете изолирано. Категоризират, понякога, тези жестове и прояви като комплекс. Индивидуалната психология застава на позицията да обхванем цялостната личност на детето, като не само декларираме неговите постъпки, а и да проявяваме разбиране на поведението му спрямо стоящите пред него задачи. Животът му трябва да се разглежда в цялостна взаимовръзка. Децата са най-съвършените психолози. Те с непогрешима точност преценяват поведението на възрастните относно всяко тяхно желание, съумяват да изберат момента и най-точният начин за да “измолят” задоволяването им. Интуитивно усещат каква е най-подходящата тактика в дадена ситуация.Изследванията показват, че у детето още около втората, третата година започва да се оформя целта - превъзходство, която непрекъснато е пред очите му и то, по свой си начин, се стреми към осъществяването й. Специфичните средства с които постига целите си насочват живота му така, че той се превръща в стремеж към тази цел.Необходимо е непрекъснато да си напомняме, че развитието на детето се определя от неговото лично тълкуване на нещата и да си изясним, че попадайки в непозната ситуация детето насочва поведението си в рамките на предишния си опит. Натиска на ситуацията върху детето зависи от начина по който дадено дете вижда и оценява обективните факти. Индивидуалната психология твърди, че при психологическия “случай” причинността не играе никаква роля, а само по-големите или по-малките грешки, които се допускат, защото точно те, доколкото са извършени, повлияват бъдещото развитие на индивида. Съществуват необходимите връзки между обективните факти и тяхното абсолютно значение, но не и между тях и погрешните възгледи за тези факти. В нашия психологически живот решаващо за това, в каква посока да тръгнем, са нашите възгледи, а не самите факти. Това обстоятелство представлява основата за направляване на нашите действия и организирането на нашата личност. Класически пример за влиянието на субективните представи върху човешките действия ни дава акостирането на Цезар в Египет. Когато скача на брега, той се спъва и пада на земята. Войниците му веднага виждат в това неблагоприятно предзнаменование и независимо от неоспоримата му храброст, те биха си тръгнали обратно, ако Цезар, без да губи присъствие на духа, не разперва ръце за прегръдка извиквайки: ”Африка, ти ми принадлежиш!”. Тази случка ни дава да разберем колко малко влияе структурата на реалността като причина и как биха могли да бъдат преоформени и отклонени въздействията й от някоя добре организирана и цялостна личност. Това важи и за отношенията между масовата психология и разума: когато в някоя изгодна от масово-психологическо гледище ситуация на преден план излезе здравият човешки разум, това не става, защото ситуацията се определя причинно от масовата психология или от common sense (здравият разум), а защото те и двете представляват спонтанни възприятия.Обикновено здравият разум се проявява тогава, когато се преоценяват или отхвърлят погрешни възгледи.Да се върнем към детето. Следвайки целта си - да властва над възрастните, поведението му се определя от логическата последователност на образеца за поведение, който е изградило до момента. Този образец става постоянна изява на личността му и ако поведението му, например обезпокоява непрекъснато околните, следват наказания - в училище, в къщи, обществено порицание. Ако тези мерки, приложени нееднократно, не дадат резултат, тогава родителите, а и обществото “дигат ръце”. Детето смята, че е победило. Представата му е погрешна, но то не разбира това. Къде и у кого е вината? Детето сяда на кралския трон още в съвсем крехка възраст. Приема, а и ние, без граница, му предоставяме внимание, грижи, задоволяваме капризите му. С течение на годините детето пораства и започва да губи властта си над нас. Това е ситуация, в която то не е попадало и няма изградена стратегия за действие. То вече не е център на вниманието, поставят се пречки за постигане на целта му. Тогава се появява погрешната реакция - усилена борба, с всякакви средства да си върне трона. Личният му стил на живот, посоката и целта на личността на детето, и тези, които родители и общество му налагат се конфронтират и конфликтът е неизбежен.Ние самите също сме в ситуация на конфликт със заварените социални традиции, с процеса на развитие на обществото. Социалните институции се намират винаги в процес на развитите и движеща сила в този процес са именно конфликтите на индивида с обществото.Социалните институции са създадени за индивида, а не обратното - индивидът да е създаден за социалните институции. Благото на индивида има за основа чувството за общност, но това не означава, че трябва да принудим индивида да заеме място в социалното “Прокрустово ложе”[1] Този вид съображения за отношението на индивида към обществото са характерни за учението на индивидуалната психология. Те имат особена тежест за училищната възпитателна система и отношението към трудно свикващите с училището деца. Училището трябва да гледа на детето като личност, като на нещо ценно, за което трябва да се полагат грижи и да се пази. Но от друга страна училището трябва да се научи да използва психологическите познания при оценката на определени действия. То трябва да разглежда дадените действия не като нещо отделно, а като единство на личността. Най-важният психологически факт, свързан с човешката природа, освен единството на личността, е стремежът към превъзходство и успехи. Този стремеж естествено има непосредствена връзка с чувството за малоценност, защото ако ние не се чувстваме непълноценни и превъзхождани, изобщо няма да почувстваме желание да излезем от положението, в което се намираме понастоящем.Човекът по природа е така устроен, че в него се развива стремеж към превъзходство. Това е динамичен стремеж за осигуряване, при всички обстоятелства на личното самоутвърждаване. Характерен е както при децата, така и при възрастните. Унижението предизвиква желание да се изкачим на по-високо равнище и по този начин да постигнем съвършенство, а оттам и компенсация за обидата. Обкръжението въздейства върху децата като предизвиква у тях чувства на несигурност, слабост, малоценност. Физически и психически те - възрастните са големите, можещите, правилно мислещите, налагащите линия на поведение. Децата са слабите физически, ограничените от родителската и обществена рамка, в повечето случаи нямащи право на мнение. От тях се изисква послушание, а често и безпрекословно съгласие. Детето - личност се стреми да не загуби самоуважението си, амбицира се, поставя си цели, които да го издигнат нависоко, за да постигне равнопоставеност. Този стремеж е по-силно изявен при деца със силно изразено чувство за слабост.Стремежът към превъзходство е свързан с очебийни характерни черти. При наблюдаване на тази тенденция се разкрива цялата амбициозност на едно дете. Доколкото чувството за самоутвърждаване е особено силно, винаги се появява и елемент на завист. Децата в този случай започват да пожелават на конкурентите си злини, причиняват им вреди, разкриват домашни тайни, те са усетили, че злината по-силно впечатлява и превъзбудени от желание да се изявят, особено когато публиката е по-голяма, показват превъзходството си над по-слабите от тях в момента, проявявайки злоба и отмъстителност. Такива деца особено болезнено изживяват поражението, когато попаднат в ситуация, при която нямат шанс да победят. Често това може да доведе до болестно състояние - невроза - стават прекалено раздразнителни, реактивни и пр., могат да причинят непоправима вреда на себе си и околните.Детето иска винаги да бъде ездачът, а не конят, опитва се да поеме водачеството, но ако не е в състояние задоволява се само с това да пречи на другите. Ако освен това е и обезкуражено от предишни поражения, амбициозността му е като вързана във вериги и всяка нова ситуация го връща назад, вместо да го подтикне да върви напред. Често можем да установим степента и насоката на детското себеутвърждаване по предпочитаните от детето игри, разкази, исторически фигури и личности. И при възрастните наблюдаваме обожание, например към Наполеон, т.е. към личности изключително подходящи за да бъдат пример за амбициозните хора. Подражание, себеобожание - нарцисизъм, удовлетворение и опиянение от чувства, които нямат нищо общо с реалността - все белези за чувство на малоценност, характерно, преди всичко, при разочарованите хора. При децата стремежът към превъзходство се наблюдава в различни насоки - ограничаваните в развитието стават угодливи, а силната амбиция и несъгласието да приемат реалността, т.е. евентуално поражение ги правят подозрително твърдоглави. Твърдоглавието е изразено по особен начин - приветливи, старателни - да не допуснат грешки. Ако родителят и обществото подхранят тази амбиция допускат грешка, тъй като непрекъснатата готовност, в която е детето, винаги да е нащрек, води да силно напрежение, което в повечето случаи се оказва непосилно голямо за едно дете. В резултат то може да се затвори в себе си с единствената цел да избягва проблемите, да не се налага да ги решава. Това никак не е полезно за развитието му. Случаите на тайно съперничество са много характерни при децата в детската градина, а още повече в училище. Трудно се приема чуждото надмощие и успехи. Децата, които не успяват да се наложат като лидери често стават завистливи и злобни,показват високомерие, за да се откроят от другите, развиват черти на характера, които не са особено приятни. Безсилието да се справят с осъществяването на стремежите си, често води и до соматични състояния - болки в корема, главоболие и т.п. Товарът на “надеждите” и желанията се оказва прекалено тежък за крехката детска психика. Само ако се осигурят благоприятни обстоятелства и среда, когато се даде подходящата помощ, този товар може да се носи по-леко и по-дълго, само би могъл да даде положителни резултати. Сигурно нямаше да има деца с проблеми в поведението, ако човечеството притежаваше абсолютната истина и ако биха могли да бъдат създадени перфектни методи, които да спестят на децата трудностите от гореописания вид. В живота няма идеални неща, няма идеални условия. В живота има трудности, които трябва да се преодоляват. Да се предпази едно дете от трудностите е невъзможно, а и не е необходимо. Самата борба с трудностите, с които детето се сблъсква, решаването на проблемите организира, тренира характера му. Тук на помощ идват родителите и обществото, които чрез методите на възпитание подтикват детето да вземе максимално правилното решение за проблема. Неправилното поведение от страна на възрастните да насърчават амбициозността на децата се оказва пречка за да могат те - децата да схванат взаимовръзката, оттам преценката на ситуацията. Свръх амбициозното дете гони само целта-победа и търси възхищението на околните, то не обмисля реакциите си, последствията, действа спонтанно, губи равновесието си и може да стигне дотам, че да извърши дори престъпление, за да спечели. От друга страна подхранването на амбициозността в правилна посока може да доведе до неочаквани от детето, а и от възрастните постижения. При деца с недостатъчно смелост този метод би могъл да има успехи, но в общи линии не се препоръчва за масова употреба. При свръх амбициозни деца, които са стигнали най-горната граница, ако им се окаже нужната доброта и внимание, нужното разбиране те изявяват своята интелигентност и прилежност, променят се, но под страха да не се върнат към старото си състояние могат да се превърнат в хора вечно недоволни от свършеното, от себе си, въпреки претоварените си от работа дни и нощи.

Всички тези взаимовръзки стават по-ясни, ако си припомним основната мисъл на индивидуалната психология, че личността на всеки индивид (дете или възрастен) представлява едно затворено единство, което винаги е в хармония с постепенно възникващия начин на поведение. Да съдим за дадено действие, без оглед личността на извършващия го човек е безсмислено, защото специфичното отделно действие може да бъде тълкувано по много различни начини.

Детето трябва да тръгва за училище. Приготвя се мудно, не може да открие учебници и тетрадки, необходими за деня, поради невероятния хаос, в който се намират същите. Какво ни говори това? Не му е приятно в училище, не може да се примири с училищните изисквания, отрича ги, то не е в състояние да се справи с повечето от тях, губи ролята си на лидер, няма овации за успехи - тогава защо да ходи на училище. Все пак отива, но не можейки да се пребори с учебния материал, изискванията в спортната зала или обикновените детски дуели, за да получи жадуваното внимание, че е нещо, започва да прави лудории, прави се на шут или пък бяга от училище, увлича се в лъжи - пред родителите, пред учители, съученици, попада понякога в лоша компания. Изпада в състояние на регрес.Училището е крайъгълния камък, който застава в позицията на посредник между родителите и обществото - двата основни възпитатели на детето. Училището, със своята образователна и възпитателна функция е призвано да дооформи изграждащата се личност, да й помогне да стъпи здраво на краката си, така че чрез знания и характер да отстоява на бурите, когато навлезе по-дълбоко в обществения живот. Използвайки нагласата на детската психика - да бъде водач, учителят може да го подкрепи, да обърне вниманието и на околните върху постижението, така ще подхрани самоувереността на детето и може да възбуди желанието му да се занимава по-усилено, за да получи похвала и в други дейности. В противен случай - едно наказание или незаинтересованост от наша и на училището страна ще убие желанието на детето да се бори, преди още да е започнало, ще затвърди неувереността му в успеха и чувството му за малоценност.Как да направляваме стремежа към превъзходство, така че той да даде плодове и да бъде полезен за възпитанието на детето? Адлер изразява мнението си в едно изречение - въз основа на чувството за общност. Това от своя страна означава, че трябва да възпитаваме детето така, че да развием у него социалното чувство и чувство за солидарност с обществото. Понятието, какво е полезно за дадено общество, е твърде относително и в състояние ли сме ние - възрастните да различим полезните от вредните прояви на превъзходство? Най-важното в случая е действията да покриват логиката на съвременната реалност, както и степента на това покритие. Плодът на нашите усилия ще покаже дали сме били прави.Хора, които не умеят да разглеждат структурата на живота си от една логическа и обективна гледна точка, в повечето случаи са неспособни да видят взаимовръзката и съгласуването й с образеца за поведение. Такива хора изпадат в паника пред проблема, а какво остава за децата. Напускайки пътя на полезността, те не са в състояние да правят положителни изводи от отрицателните преживявания, тъй като просто не разбират проблемите. Трябва да успеем да внушим на детето, че живота му ще преминава през различни превратности, че всичко, което му се случва е в неразривна връзка с целия му живот. Кое е правилно и кое неправилно при насочване на стремежа за превъзходство? Естествено е да се подходи персонално към всяко дете, като се проучи от къде и от какво произтича проблема. Адлер дава пример с мързеливите деца, на които обикновено се караме, наказваме ги, но в крайна сметка няма положителен резултат. На такива деца е необходимо да се вдъхва смелост, да се поощрява и най-малкото постижение, да подхранваме Аза му, като покажем доверието си в тях. Психическите изяви и отклонения от нормалното поведение на детето се проявяват постепенно под въздействащото като изпитание време. След навършването на определена възраст детето тръгва на училище, прекарвайки там голяма част от активната част на деня си. Добрият, наблюдателен учител може да установи цяла поредица от факти, още от първия учебен ден. Повечето деца показват веднага отношението си към училището. То е първото му истинско изпитание, първото му излизане от рамките на семейството и първото му истинско навлизане в обществения живот. В зависимост от това как е провеждано домашното възпитание, доколко детето се е научило да се справя с проблемите, доколко е свикнало да поема отговорност за действията си, да планира деня си и да си дава отчет за изпълненото, отделното дете има и различно отношение към институцията училище и нейните порядки. Мързеливите мразят училището - не заради самото него, а защото в дома си са получавали всичко наготово или непрекъснато са порицавани за недобре свършена работа, а в училище ежедневно трябва да доказват знания, да показват послушание, трябва да се трудят, а те или не са свикнали или са изградили нагласа, че нищо не умеят и не могат. Един поглед към мястото за подготовка на ученика веднага може да покаже отношението му към училището. Работното място /ако има изобщо такова/ на едно незаинтересовано, с отрицателно отношение към училището дете, е винаги разхвърляно, чантата се приготвя набързо, понякога дори на сутринта, преди тръгване. В училище ще ходи често до тоалетната, ще се бави със закуската, ще закъснява за час. Трябва да сме наясно, че желанието за учене и доброто поведение не идват от само себе си, наготово, а трябва да се развиват, но не боят, упреците, крясъците и унизителните думи ще дадат исканият резултат. Така ще засилим убеждението на детето, че не е подходящо за училище, ще засилят страха му от грешките, които така или иначе съпътстват живота му. Може да се каже, че в пасивен смисъл, разглеждано откъснато от неговите възпитателни и коригиращи задачи, училището се явява, така да се каже, една изпитателна лаборатория, където се изваждат на бял свят дефектите от по-раншното домашно възпитание. Особено важна е ролята на учителя, който трябва да подбере персонално най-подходящите методи и средства за възпитание, за да се впише всяко едно дете в ученическата общност. Той е, така да се каже скулпторът, който дооформя крехката психика на детето, поверено в ръцете му. Той е човекът, който в момента има решаваща роля за засилване стремежа към превъзходство, сведен до изява на дремещите и неразбудени способности на детето, той е този, който заедно с родителя ще създаде умения у детето да балансира сред превратностите на живота.Говорейки за стремежа към превъзходство не трябва да забравяме, че той върви ръка за ръка с комплекса за малоценност. Именно комплекса за малоценност, който се стремим да преодоляваме, движи механизма на стремежа ни към успехи. Чувството за малоценност може моментно да ни завладее след грешка, неуспех, след непризнание на способностите ни. Но истинският комплекс може да възникне, когато се ограничи механизма на стремежа към успехи или пък вследствие на психическите реакции на органната малоценност. Комплекса за малоценност е ненормално нараснало чувство за малоценност, което ни принуждава по необходимост да търсим лесния успех, лесно постижимата компенсация, откъдето стигаме до измамната личностна самооценка.С механизма на стремежа към превъзходство при детето е по-лесно да се справим като подхранваме увереността му в успеха, незабележимата помощ от наша страна при решаване на задачата, поощряването на малкия успех, докато при органната малоценност нещата стоят по различно. С тези деца е недопустимо, например, да започнем окуражаването проявявайки снизходителност. Детето усеща и приема снизхождението като обида, особено ако дълбоко в себе си е убедено, а и има, необходимите знания, че може да се справи. При такива деца е най-добре да окуражаваме успеха, да им позволим да станат по-самостоятелни. Те трябва да добият нужното доверие в собствените възможности, като духовна и физическа сила. Независимо от обстоятелствата децата трябва да стигнат сами до убеждението, че чрез прилежност, издържливост, смелост, упоритост и като се упражняват често, могат да достигнат всичко, което не са постигнали досега. Грешка, която ние родителите и възпитателите правим е когато предсказваме лошият край на дете тръгнало по лошия път. Обезкуражено и уплашено то едва ли ще има сили да се пребори с лошият навик, поведение, по-скоро ще доведе до засилване на желанието му да продължи по пътя, който е поел, защото е по-лесен, вече познат, защото там е признат, там прави каквото си иска, там е “нещо”. Страхът е черта на характера, която разрушава всички човешки отношения. Той води до едно индивидуалистично, търсещо конфронтация поведение, което заличава чувството за общност, но далеч не може да заличи страха от мнението на останалите хора. Страхливецът се страхува от унижението, от подигравките, но не се бори да завоюва успехи, а пристъпва към омаловажаване на чуждите успехи. Много важно е при такива деца да работим за освобождаването им от враждебните чувства към останалите хора. Да създаваме подходяща обстановка, за да се сведе до минимум предизвикването на тези чувства. У детето трябва на всяка цена да се вдъхне увереност, смелост, вяра във възможностите му, защото дете, на което е отнета вярата в бъдещето, се отдръпва от действителността и търси компенсация в някои безполезни области на живота. Интересна е констатацията на Адлер, относно самооценката на детето, отношението на Аза му към обкръжаващия го свят. То винаги се изразява по някакъв начин, има много изразни форми за това и един от тях е погледът на детето. Очите са не само орган, който възприема и предава по-нататък светлинните лъчи, но и орган на социалното разбирателство. Всички ние преценяваме мнението на друг човек за нас по начина, по който той ни гледа и се опитваме да съзрем в погледа му част от неговата душа. Дори и да допуснем грешка или неверни тълкувания, по погледа на детето е по-лесно, отколкото по какъвто и друг начин, да направим заключение, дали то е един приятелски настроен човек или не.Развиването на чувството за общност. Според Адлер корените на това чувство най-общо могат да се свържат с феномена “човек”. Човекът винаги е живял групово. Такива са и примерите от животинския свят. Общността дава сигурност. При човешките същества чувството за общност най-силно се стимулира от безпомощността и бавното развитие на кърмачетата и малките деца. Можем да разглеждаме физическата слабост на детето като обстоятелство, което свързва възпитанието и чувството за социална нагласа. Всичките ни преценки за правилно и неправилно са свързани с това дали действията ни са добри, или не, за и според обществото. Много са факторите, които водят до развиването на това чувство. Например езика - той е неопровержимо доказателство за необходимостта от съвместен живот. Самотният индивид не се интересува от език и говор. Ако едно дете живее изолирано, логично е това да се отрази върху развитието на говора му. Един тласък от страна на обществото, обаче, може да го превърне в неповторим оратор.Чувството за общност играе много важна роля за развитие способността на човека да мисли и говори логично. - две функции на човека, които могат да се разглеждат почти като свещени. Чувството за общност придава вътрешно равновесие на живота ни. Деца, в които не е достатъчно развито чувството за общност, показват това при контактите си с другите хора. В училище това се усеща при предмети, за които се изисква обективно, логическо мислене. Учението за морала - етичните норми и правила са лишени от смисъл и непонятни за самотника, който се съобразява само със себе си. Наблюденията ни върху всяко едно дете по отношение на определени изяви в поведението му, например стремежа към превъзходство говори за дете със слабо развито чувство за общност. При обърканите и развили вече криминални прояви деца трябва имаме предвид, че чувството за общност почти липсва и е необходимо не да го съдим, а всячески да се помъчим да го приобщим към групата, използвайки прийомите на приятеля, на лекаря. Като заключение на горните разсъждения не бива да забравяме, че стилът на живот на всяко дете обикновено се изгражда в периода, когато то е четири-пет годишно. След тази възраст нагласата на детето вече е затвърдена и шлифована и се запазва до края на живота му. Детето остава в клопката на своите възгледи и повтаря непрекъснато първоначалния си психически механизъм с произтичащите от него действия. Чувството за общност се ограничава от свойствените за всеки индивид лични ограничения на психическия му хоризонт. Във връзка с психологията на ситуацията и подпомагането ще отбележим, че условията на ранното детство се явяват един вид изпитание за развитието на характера на детето. Според Адлер възпитанието му не бива да започва твърде рано. Докато детето расте то натрупва определено количество правила и формули, които направляват поведението му и определят неговите реакции в дадени ситуации. В развитието на дадено дете винаги съществува нещо субективно и именно тази индивидуална особеност трябва да открият педагозите. Индивидуалните особености пречат да се прилагат общовалидни правила при възпитанието на групи деца, макар понякога да стигаме до мисълта за природен закон, който направлява повечето деца да реагират на обстоятелствата по еднакъв начин, всяко от тях реагира по свой собствен. При децата често се случва да допускат грешки, вървейки по разни измамни пътища, тъй като те изглеждат по-лесни за извървяване и по този начин ги примамват. Това е и начин да заблудят родителите, че са способни, надарени, а в същност при поставена непозната и трудна задача, без преки пътища, да се окаже, че са неспособни да я решат. Ако слушам няма да ми се карат - разсъждава детето и ето ти стратегия за спокоен живот. Дали това поведение ще се съхрани и дали ще дава положителни резултати в бъдеще зависи от тези, които пряко са заети с възпитанието на детето. Мечтите и фантазиите на почти всяко дете са свързани с проявите на геройства, което отново ни връща към стремежа към превъзходство и чувството за малоценност. Едните постигат мечтите и реализират фантазиите си, другите остават само със сънищата си, а междинният вариант е баланс между едното и другото. Този, последен вариант е може би най-практичният и носещ положителни резултати в бъдещият живот на детето. От друга страна проявата на геройства ни дава право да кажем, че у детето е заложено, развито чувството за общност, тъй като геройството е свързано с помощ за другите, одобрението на групата, но същевременно е свързано и с чувството за малоценност, тъй като, ако наяве детето не може да направи нещо значимо, преживява тежко тази ситуация и в сънищата му се отразява неистовото желание да бъде нещо, да бъде някой. Възпитателят има тежката задача да балансира между реализиралото фантазиите си дете и онова, с рухналите мечти. Подходящото ограничаване на първото и окуражаване на второто биха дали необходимия резултат. Природният закон си казва думата и детето навлиза в следващ етап от възрастовото си развитие. Как да използваме новата ситуация като подготвителен тест за реализацията му в живота. Особеностите в характера на детето изкристализират най-ярко при смяна на обстановката в която е живяло, при поставянето му в ситуации, непознати досега. Моментите на преход се явяват като експеримент и той дава нужните ни резултати, но е невъзможно, а най-вече неетично и грубо посегателство срещу личността на детето да го подлагаме на такива експерименти. Така или иначе живота ни предоставя “опитни зайчета”, тъй като такива ситуации не липсват, например един развод, смърт на родител, а дори смяна на местоживеене и др. На базата на тези, подадени от живота ситуации и направените проучвания върху тях, възпитателите трябва да провеждат своята дейност. Ако новата обстановка се окаже непоносима за детето и нищо не е в състояние да го приобщи към нея, резултатът е повече от неприятен, почти сигурно е, че ще го превърнем в престъпник. Тук вина няма да има детето, а ние - възрастните, защото или не сме подбрали, или просто не сме наясно с подходящия метод и подход за определения случай. При изследването е необходимо да тълкуваме всяка проява, всеки жест, гримаса на лицето, положение на тялото и пр. и пр., чрез които, ако си разбираме от работата ще можем да видим целият жизнен път на детето до момента на проучването, а оттам и да подберем най-подходящият метод и подход за дооформяне на личността му. Първостепенна задача на възпитателя е да спечели доверието на детето. Само тогава той ще има възможност да му вдъхне смелост, да я укрепи, а и да коригира грешките му. Последното припокрива една перефразирана сентенция: “Горчивите думи се чуват само тогава, когато са казани от истински приятел”.Възпитателят е и този, който взема предвид манталитета на цялото човечество и как той се отразява на детето. Етнически, религиозни и всякакви порядки, характерни за дадена страна, общество, оказват своето влияние върху развитието на децата и те трябва да бъдат приобщени към съответните изисквания, но не сляпо, а с подобаващите анализ и разбиране на ситуацията. Тръгването на училище е също смяна на обстановката и по този начин детето пак се явява на тест, става обект на изследване. Макар и при постъпването му в училище да не правят психологически тест на децата, възпитателите трябва да набавят в движение необходимата им информация на всяка цена, ако искат положителни резултати в дейността си. В училище насочваме изследването си върху отношението на детето към преподавателя, отделните предмети, контактите със съучениците му. Харесва предмета, може би защото харесва учителя си по този предмет, а разглезеното дете трудно ще приеме забележката за грешка, защото не е свикнало на такова отношение. Рутината на провежданите занятия, учебният план - имат ли те необходимия баланс и как ги възприема детето - индивидуално ще имаме двете крайности - едното ще се справи с лекота, а у другото може да се появи пълна незаинтересованост, поради недостатъчните си и неразвити възможности. Как се поднася учебното съдържание - телеграфно, безизразно или в интересна и практична форма. Все още няма твърдо мнение по въпроса, кое е по-важно да се прави в училище - да се поднасят факти и знания или да се формира новата личност. Тук отново съм в съгласие с мнението на Адлер и неговата “Индивидуална психология” - училището е мястото, където трябва да се свържат двете направления. В училище детето става участник в борбата за първенство - индивидуално, на класа, на училището. Учителят трябва умело да насочва енергията от стремежа за превъзходство - една правилна дума, постъпка от негова страна може да обърне ситуацията от конкуренция към сътрудничество. Много е важно децата да са наясно, че освен гледната точка на учителя и тяхната е от особена важност. Учителят има и задачата да извади децата от “златната среда” и да възбуди желанието им за повече успехи, да отърсят първо от себе си, а след това и от децата заблудата, че интелекта е нещо, дадено по наследство. Интелектът се придобива. При всички дискусии по въпросите за възпитанието възниква този за разделното обучение. Общото обучение е за предпочитане, защото момчетата и момичетата се опознават, свикват с противоположния пол. Но трябва да имаме предвид, че само по себе си то не би дало никакви резултати без възпитателите да разбират добре свързаните с него проблеми. Задача на учителя е да използва успеха на ученика като трамплин, за достигне то до всеобхватното знание. Ученикът не знае как да осъществи това, но учителят може да му помогне да разбере за какво става дума, както и да декларира готовността си за помощ. Накратко, идеалният учител има една свещена и покоряваща хората задача, защото той формира душата на децата и държи в ръцете си бъдещето на човечеството. Не е необходимо да подчертаваме, че той трябва да притежава и добро психологическо образование. Психологията и възпитанието трябва да вървят ръка за ръка. Хората, имащи професия свързана с възпитанието на детето трябва да бъдат отдадени на дейността, с която са се заели. Необходима е дълбока и задълбочена подготовка, в немалка степен - богат опит. Необходима е огромна любов и съпричастност. Както се казва на народен език: ”Тази работа не е за всеки.” Тръгвайки на училище детето вече навлиза по-дълбоко в общественият живот. Излязло от рамките на семейството то преминава в по-голямата клетка на обществото - училището. Вече не е под непрекъснатият взор на родителите, поверено е на възпитателите-учители, заедно с многото други ученици. Външният свят вече има по-широка възможност да налага своите влияния. Възпитателите стават трима - родител, учител и външен свят. Влиянието му, първо върху родителите, се пренася и на децата. Детето не е затворено в барокамера. То става свидетел и е съпричастно със събитията - у дома и извън него. Ние не сме в състояние да елиминираме опасностите, но можем да ги намалим, ако възпитаме у детето смелост и социално чувство. Болестите, съпътстващи развитието на детето, както и на всеки организъм, оказват своето влияние, но възрастните трябва да се постараят и да подготвят детето за срещите с тези неизбежни факти, за да им спестят сътресения при появата им. Срещите с близки и познати - опасното изискване на родителите децата да бъдат пример за добро поведение - като кукли в магазин за детски играчки - оглеждани, обсъждани. Психологът у детето регистрира изкуственото поведение на възрастните, анализира го и то реагира по един от двата крайни начина - бунт срещу позата и лъжата, или просто ще приеме това за линия в бъдещото си поведение. Икономическото състояние на семейството и съпътстващите го разкош и ситост или нищета и глад до голяма степен оказват пагубно влияние и в двата случая. За предпочитане е детето да живее в семейство, което съумява да се справи с трудностите, без прекалено да натоварва психиката на детето си с тях и обратно - така или иначе богати хора има и ще има, но децата в тези семейства трябва да се възпитават в уважение към парите, що се отнася до труда, положен за тяхното придобиване. При възпитанието на детето трябва да се обърне внимание и на друг вид външни влияния, каквито са предразсъдъците - етнически, расови, религиозни. Не трябва да забравяме, че в повечето случаи те са причината за войните. У детето трябва да се наложи мнението, че войната, на каквато и да е основа, не е цивилизован начин за решаване на каквито и да е разногласия. Трябва да отчетем и, че за възпитанието на децата е от значение какво четат и какво гледат, с какво запълват свободното си време. Играчките трябва да действат конструктивно, книгите да са подбрани според възрастта и освен това е повече от необходимо всяка прочетена книга да бъде обсъдена с възрастен човек от обкръжението, за да може да се осмисли. Трябва да им се разясни какво е фантазия, въображение, да се обясни практическият смисъл на идеализираните герои и техните действия. И почти накрая, но не последен по значение, е въпроса за пубертета и сексуалното възпитание. Широко обхватна и много разисквана е темата за т.н. трудна възраст на детето. За индивидуалната психология пубертетът не е нищо друго, освен една фаза в развитието на всички индивиди. Но тази фаза отново е един тест , една нова ситуация, при която могат да се проявят образувалите се в миналото черти на характера. Индивидуалните психолози са на мнение, че не пубертета няма вина за евентуално изявило се лошо поведение. Простото обяснение е, че почти самостоятелният млад човек вече може да се открие напълно, без рамката на семейството, училището /макар да не ги елиминира съвсем/, той изявява своята истинска същност, която по една или друга причина не е показвал в пълната й светлина до сега. Все пак не трябва да забравяме, че детето още не е завършило своето развитие, то има чувството, че трябва непрекъснато да доказва, че вече не е дете и нашата правилна намеса ще бъде полезна. Не че тук е мястото да започнем сексуалното възпитание. Този процес трябва да започне по-рано, постепенно, според възрастта, но едва тук младежът и девойката могат правилно да разберат какво значи пол, секс и какви са ползите или вредите от правилното или неправилно сексуално възпитание. Един истински родител или възпитател най-добре ще разбере кога е дошъл момента, колко и как да разговаря с детето в пубертет за тези неща. И тук опираме до чувството за общност. Без него и приятелската атмосфера в семейството, откритите и спокойни разговори, в които се обсъжда значението и ролята на пола и равноправието между мъжа и жената, детето не би навлязло в живота подготвено за опасностите, не би изпълнявало задълженията си по най-благоприятния и полезен начин. Относно грешките при възпитанието индивидуалната психология поставя изискването да се грижим еднакво за всички деца и да развиваме умствените им способности, да им вдъхваме повече смелост и самоувереност, внушавайки им, че трудностите могат да се преодолеят, независимо от съпътстващите ги неуспехи понякога. Не всички ние можем да се справим с това. Психологията е наука, която не се научава за един ден. Необходима ни е помощ от хора, които се занимават по-задълбочено с нея и тук стигаме до въпроса за възпитаване на родителите. Родителите не са се родили научени. Те са резултат от възпитанието на своите родители. Ето защо те не бива да бъдат упреквани за грешки във възпитаните на собствените им деца. Не посочване на грешките, не догматичният и авторитарен начин на даване на съвети, а тактично и на място да им се покаже положителен пример от действителността, по който да се разисква и родителят сам да стигне до убеждението, че не е лошо и той да опита, за да провери дали няма да има резултат и при неговото дете. Постигнал веднъж успех, той доверчиво ще пристъпи и към следващ и следващ опит.Всеки, който се опитва да пристъпва към възпитанието на децата благоразумно и след правилната им оценка, трябва да бъде в състояние да предвижда с голяма вероятност резултатите от своята дейност. За да бъде добър възпитател човек е необходима практика, смелост и непоклатима вяра, че винаги може да се намери изход, за да се предпази детето от катастрофа. Преди всичко друго индивидуалната психология ни предоставя едно правило - да свикнем да гледаме на едно същество като на нещо цялостно, и на симптомите като на съставни части на това цяло. По този начин ще можем да разбираме и да помагаме на детето по-добре от някой, свикнал да отделя симптомите и да ги разглежда като една застинала схема. “Навлизаме в епоха, в която се появяват нови идеи, нови методи и нови разбирания относно възпитанието на децата. Науката изкоренява установени привички и традиции. Знанията, които придобиваме, създават нови отговорности за учителя, но като компенсация му позволяват по-добър поглед върху проблемите на детството и по-големи възможности да помогне на поверените му деца. Много е важно да се убедим, че отделната проява, разгледана в цялостния облик на личността няма никакво значение, няма никакъв смисъл и можем да я възприемем и оценим, само ако я анализираме във взаимна връзка с човешката личност като цяло”- Адлер. _______________________________________________________________ Използвана литература:“Възпитанието на децата” - Адлер, А., С., ИК”Здраве и щастие”

[1] Прокрустово ложе - изкуствена мярка, към която принудително нагаждаме нещо. Прокруст (гр.мит.) - насилник, който режел или разтягал краката на жертвите си, ако те не са по размерите на леглото, в което ги поставял.