Като че ли, аз все пак

подсъзнателно разбирам,

че ти не си отишла безнадежно

в небитето.

Не може толкова под плешката

да ме е тресло,

ако ответно чувство, някога,

не съм усетил.

Въпросът ти - дали ще мога

да почакам,

да бъда замразен по чувство

и във време,

не ме ласкае, но оставя ми

надежда,

че все пак мога, някакси

и да живея.

Какво успешно може де е

толкоз късно?

Каква надежда в себе си

да съхранявам?

Навярно нещо в миналото си

доизживяваш,

но в бъдещето, бих желал,

да бъдеш с мене.