Понякога аз плача скрито, без сълзи,

спомням си онези мигове, в които бяхме двама

и се питам как за миг и всичко се промени,

как уж имаше любов и изведнъж я няма!

Понякога се моля, свита в ъгъла на стаята,

проплаквам тихо - от никого видяна.

Защо тъй лесно ми разби представата

за нещо истинско, нима останах неразбрана?!

Не помня във очите ти да имаше лъжа-

ни по устните-отрова, сладки бяха те,

на какво дължа това безмълвие сега,

от жена превърна ме във плачещо дете!

Гордостта не ми е присъща и вече зная,

че звъннеш ли ми вече ще ти кажа: "Да!",

но кога ще звъннеш даже да гадая

няма да успея, знам, не ще го разбера.

Всяка нощ се сгушвам в твоя аромат,

който ти ми бе оставил по моята пижама,

тъкмо, когато помислих, че най-сетне съм щастлива

и хоп! Любовта за миг изчезна и я няма.

Поисках разговор, безмълвие получих,

уж бе огън, а остана пепелта,

но поне едно в живота аз научих,

да не вярвам вече на деца!