Болка раздира душата ми такава която не ти дава за момент да забравиш, че боли и, че не спира, душата ми иска да крещи, да изстене като ранено животно... Как боли само а толкова много искам да спре. Стопявам се и изчезвам така бързо както умира деня и се ражда нощта. Толкова е дълга и студена дори тя ми напомня, че те няма.. а аз продължавам да те търся там където отдавна не си и може би никога няма да бъдеш. Твърде бързо взе решение да напуснеш моя свят, този в който те бях скрила от всички зли погледи, от себе си и от така убиващата ми обич към теб... И отново боли, но не мога да намеря думи които да определят това чувство, всичко в мен крещи, че е нетърпимо, смазващо и че се самоунищожавам... Как да те забравя?... Нужен си ми, а може би просто съм си внушила...
Единствен си и те обичам или само така ми се иска. Сега вървя без посока, без цел и без път от вътре съм куха и не чувствам забравих как да се смея, как да обичам... а нали: "Бог не ни изпраща изпитания повече от колкото можем да понесем"....
Искам да бягам, да се скрия от себе си и от тъжните мисли които ме обземат, от спомените които крещят за нещо изгубено ,от теб самия... който ми показа любовта и си я взе без предупреждение. Времето лекувало, а на мен защо не ми минава?... пропадам в собствената си болка и се давя... Спаси ме...!!!
Утрото е по радостно от вечерта, а моето е черно, тъжно и без мислено стискам очи и се моля когато ги отворя всичко това да е лош сън... но не е... и този ден, и предишния и утре пак ще боли и пак ще те няма....
Днес търся път не към теб, не към забравата а към себе си, твърде отдавна се изгубих, а още ми е рано да се обезличавам и просто да съществувам. Ти ме ограби... взе каквото ти бе нужно и си отиде... твърде рано според мен,твърде късно според теб... отново сме на различни мнения, но за едно сме единодушни, време е да си върна обратно достойнството и да продължа, не да бягам,а да се боря... не с времето, а с мъката си... Предвкусвам края на всичко, край от който всеки взе по нещо...