1.
Една илюзия и животът става прекрасна приказка, на която краят обаче не винаги е добър, защото рано или късно илюзията свършва. Човек се чувства измамен и самотен. Той е раздал всеотдайно всичко от себе си, без да се застрахова за онзи миг, когато ще остане сам.Тогава той като ранено животно ще се скрие в дупката си и ще лиже раните си, докато се почувства готов да започне живота отново. Но от този миг той няма да вярва в приказките, защото те са една малка измама; защото самият живот не е никаква приказка и не всичко в него завършва добре.
Любовта - тя е илюзия. Мислиш, че вземаш от другия, докато в един момент не разбереш, че през цялото време си давал от себе си. Вярвал си в другия, а изведнъж разбираш, че си грешил. Той си отива и ти не можеш по никакъв начин да го спреш.
Трябва да се вярва в мъдростта на онези, които са минали по този път преди теб. Те казват, че трябва да живееш колкото и да те боли, защото не можеш да умреш заедно с отмиращата любов. Вярвай им!



2.
Знаеш ли колко пъти посягах към телефона и ръката ми увисваше над него като отрязана? Не знаеш и не те интересува, нали?
Жалко наистина.
Заложих всичко на теб и загубих. Глупаво!
Не трябва всичко да се залага, но любовта е хазарт. Увличаш се и без да мислиш, че не винаги се печели, залагаш.
Какво да правя сега?...Не, няма да се откажа от играта, нито пък ще повторя грешката си.
Залагам пак! Но не всичко...И не на теб!



3.
Отново загубих.
Утехата ми е, че не заложих всичко. Но каква утеха е това? Нима можеш да вярваш наполовина и да обичаш наполовина? В чувствата няма среда. В надеждите също. Веднъж повярвал в нещо хубаво и устремил се към него, ти надскачаш границите, които сам си очертал и литваш нагоре волен и щастлив като птица.
И как най-сигурно могат да те върнат отново в реалността? - С изстрел.
Право в сърцето. За по-сигурно, разбира се.
Сгромолясваш се на земята като камък. А всъщност сърцето ти не е каменно и затова миговете, в които падаш, ти се струват вечност; защото заедно с теб в жестоката действителност се разбива един цял свят, който си градил къс по къс...
И в остатъците от твоето сърце отново се вселяват страхът и паниката, и ти с тъга или може би с горчива самоирония си казваш, че като последна глупачка пак си допуснала да повярваш в една илюзия, за която предварително си знаела, че е измислица.
Какво ще правиш?
Ще опитваш отново и отново, докато смъртта не затвори изпълнените ти с очакване очи и не смири завинаги жадуващото ти за щастие и нежност сърце?
Или може би ще станеш еретик, отрекъл божеството Любов, пред което е преклонил глава целият свят? Но струва ли си тогава да живееш? Защото отрекъл любовта - ти отричаш самия живот. И ако любовта е илюзия, а животът все пак реалност, то това съвсем не означава, че едното може без другото. Те са така силно свързани.
Не зная кой вариант е по-добър. Но човекът е същество, което не е пълноценно без любов в сърцето си. Затова ти казвам: разпери крила и литни! Остава ти надеждата, че все някога смъртоносният заряд от болка и разочарование не ще те оцели и ти ще успееш да стигнеш до своя жадуван остров и да се хвърлиш в прегръдките на своята дълго търсена Любов.
И този път ще е завинаги......