Беше късна вечер. Луната грееше и осветяваше косите й. Звездите се
отразяваха в красивите й очи, а тя вървеше все натам. Натам към тяхното
място, където някога са се хващали за ръце и са се прегръщали, където
някога тя е била безумно щастлива. Но сега вървеше натам сама...
Стигна.Поспря се за миг и се огледа. Сърцето й туптеше в бърз ритъм.
Тогава седна на старата пейка, където стоеше с него. Припомни си как бяха
заедно, как животът й имаше смисъл и как този смисъл си отиде с него.
Не искаше да живее, не искаше повече да бъде в този свят, където всеки
бе лицемерен егоист. А тя беше дала достатъчно от себе си и вярваше, че дори
сега той да е забравил за нея, любовта й към него е толкова силна, че ще я спаси
все някога...
Протегна студената си ръка към малката чантичка, която носеше със себе си.
Отвори я и извади мъничко ножче. Стисна го в ръцете си и сведе глава. Красивите
й очички се насълзиха и почнаха да се давят в собствените си сълзи. Това ли бе
спасението? Може би... Тя знаеше, че животът на този свят има смисъл тогава,
когато си обичан, тогава когато и ти обичаш. Болката в сърцето й бе толкова
голяма, че само още един удар й трябваше, за да спре. А ударите бяха много,
нанесени от него... Последният обаче щеше да бъде нейн, окончателен.
И тя заби малкото ножче право в сърцето си, там където беше той, там където
болката я изгараше. Капчици алена кръв пръснаха нежното й лице. А очите й...
заблестяха. Докато животът й отмерваше последните си минути, през съзнанието
й минаха всички хубави моменти, изживяла досега. Прегръдката и целувката на нейната
майка, първата й детска любов, забавните моменти с приятели, и красивите моменти
със него, онзи който я нарани. Преживявайки тези мигове отново, дори за секунди,
тя усети какво е имала.
Удари последната секунда... Тя притвори очи и заспа завинаги.
След ден я откриха... ледена,но все тъй красива. Тя не бе права, защото много хора
плакаха за нея, защото тя бе обичана.
В чантичката й откриха един стих, посветен на него:
Тази нощ плаках
и нямаше кой да прегърна!
Сълзи ронех и чаках,
но надеждата не можа да се върне.
Ръцете си стисках без сили
и бършех очите безброй!
Раните отворени отново,
търсеха своя покой!
Не исках да зная за твойта измама,
от нея страшно боли.
По-добре е тук да ме няма...
Сега ще бъда една от всички звезди.
А толкова много хора плакаха за нея, разказваха какъв човек е била, обсипваха я
само с хубави думи. Колко тъжни лица виждаше там горе от небето. И искаше да се върне,
за да бъде обичана. Сега бе намерила смисъла да живее. Бе разбрала, че не си струва
да пропилее толкова много заради една изгубена любов, защото онзи... той не я заслужава.
Онзи... той ще си плати, но не с цената на нейния живот. А имаше хора, за които си
заслужаваше да живее. Искаше да се върне... искаше да донесе радост в очите им.
Тогава будилникът в стаята й звънна и тя отвори очи. Събуди се с усмивка след съня,
който я бе накарал да иска да живее и й бе дал втори шанс да бъде щастлива...